Лесли Дженър знаеше нещо, а той искаше да разбере точно какво знае. Мъжът от Лисабон бе придобил опит през трите години, прекарани в северните провинции.
Нямаше Дженър, записана на този адрес.
В Манхатън имаше записани шест души с име Дженър.
Една по една той продиктува цифрите на телефонистката в хотела и един по един, в различни стадии на сънливост и гняв, отговорите бяха еднакви.
Не, тук няма Лесли Дженър. Не познават такава.
Сполдинг затвори телефона. Беше седнал на леглото, стана и започна да се разхожда из стаята.
Щеше да отиде до блока и да попита портиера. Имаше вероятност, не особено голяма, апартаментът да е на името на лелята. Лесли Дженър би записала името си и телефонния си номер при всички случаи в Йелоу Пейджис3. За нея телефонът бе начин за съществуване, а не просто едно удобство. В случай, че отидеше направо в апартамента и започнеше да задава въпроси, той щеше да покаже безпокойство. Не трябваше да допусне това.
Кое бе онова момиче в „Роджърс Пиит“? Момичето, което сменяло коледни подаръци. Синтия? Синди?… Синди, Синди Татъл… Тотъл. Не, не и Тотъл. Бонър. Женена за Пол Бонър, разменяща „ужасни подаръци за Пол“. Той прекоси стаята, отиде до леглото и вдигна телефонния указател. Имаше телефон на Пол Бонър и адрес: 480 Парк авеню. Адресът изглеждаше на подходящо за тях място. Даде номера на телефонистката. Чу се глас на момиче — по-скоро заспало, отколкото будно.
— Да?… Ало?
— Госпожа Бонър?
— Да Какво има? Тук е госпожа Бонър.
— Аз съм Дейвид Сполдинг. Видели сте ме днес в „Роджърс Пиит“, докато сте разменяли подаръци за съпруга си, а аз си купувах костюм… Извинете, че ви безпокоя, но много е важно. Вечерях с Лесли… Лесли Дженър, вие сте й се обадили. Току-що я оставих пред апартамента й. Трябваше да се срещнем утре, но сега разбрах, че може би няма да имам възможност. Много глупаво от моя страна, но забравих да поискам телефонния й номер, а не мога да го открия в указателя. Помислих си…
— Господин Сполдинг — прекъсна го момичето с остър тон, вече не звучеше сънен, — ако това е някаква шега, смятам, че е лош вкус. Спомням си името ви… Не съм ходила в „Роджърс Пиит“. Мъжът ми бе убит преди четири месеца. В Сицилия… Не съм разговаряла с Лесли Дженър… Хаукууд, мисля, от около година. Тя се премести в Калифорния. Пасадина, мисля… Не поддържаме връзка. Нито има вероятност да поддържаме такава.
Дейвид чу рязкото изключване на телефонната връзка.
17
Бе сутринта на Нова година.
Първият му „работен ден“ в „Меридиан Еъркрафт“, в отдела за планиране.
По-голямата част от предишния ден бе прекарал в хотелската стая, излизайки за малко да обядва и да си купи списания. Вечеря в стаята и накрая взе едно такси до „Гринич Вилидж“, където предварително знаеше, че няма да намери Лесли Дженър в десет часа.
Бе стоял затворен по две причини. Първата бе заради потвърждението на диагнозата, поставена от доктора в базата „Мичел“, че е изтощен. Втората причина бе еднакво важна Феърфакс правеше проверка на Лесли Дженър-Хаукууд, на Синтия Тотъл-Бонър и на морски офицер на име Джак или Джон Уебстър, чиято жена бе отишла в най-подходящия момент в Калифорния. Дейвид искаше тези данни за всички тях преди да предприеме нещо друго, на Ед Пейс бе обещал да даде възможно най-пълна информация за времето, с което разполагаше — четирийсет и осем часа.
Сполдинг бе зашеметен от думите, които чу от Синди Бонър, думите, отнасящи се до Лесли Дженър.
Тя се премести в Калифорния Пасадина, струва ми се…
Обикновено телефонно обаждане до портиера на блока в „Гринич Вилидж“ бе потвърдило, че там действително живееше семейство Уебстър — мъжът бил във военноморския флот, а съпругата била на гости при него някъде в Калифорния. Портиерът прибирал цялата им поща.
Някъде в Калифорния.
Тя се премести в Калифорния…
Съществуваше ли някаква връзка? Или може би бе просто съвпадение.
Сполдинг погледна часовника си — беше осем часът. Сутринта в навечерието на Нова година. Утре щеше да бъде вече 1944.
Тази сутрин обаче той трябваше да докладва на някакъв Уолтър Кендъл и Юджиин Лайънс във временния офис на „Меридиан“, който се намираше на „Трийсет и осма“ улица.
Защо й трябваше на една от най-големите авиокомпании в Съединените щати да държи „временен“ офис?