— Не е възможно да изчистиш такъв човек за нула време. Нито пък за две години… Той има рецидиви, от време на време започва да се налива отново. Откакто работи със секретни неща, има прикачени лични надзиратели. Например тук, в Ню Йорк, държи стая в болницата „Сейнт Люк“. Развеждат го насам-натам, точно като пияниците от висшето общество… В Калифорния Локхийд му е намерил апартамент с градина. Обслужват го денонощно мъже-медицински сестри. Впрочем доста добре се е уредил.
— Трябва да е страшно ценен. Това е прекалено голямо безпокойство…
— Казах ти — прекъсна го Кендъл, — той е най-добрият. Само трябва да бъде под наблюдение.
— Какво става, като остане сам? Искам да кажа, познавал съм доста алкохолици — те имат способността да се измъкват по много оригинален начин.
— Това не е проблем. Дават му алкохол — като поиска. Но никога не излиза сам навън. Той не би отишъл там, където има много хора, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не съм съвсем сигурен, че разбирам.
— Не говори Най-доброто, което може да направи, е да говори с дрезгав шепот, нали ти казах, че гърлото му е изгоряло. Избягва хора… Което пък е добре. Когато не пие, което е в по-голямата част от времето, той чете и работи. Прекарва дни наред в лабораторията напълно трезв и не излиза навън. Добре е.
— Как общува? В лабораторията, на съвещания?
— С лист и молив, с по няколко прошепвания, с ръце. Най-вече с лист и молив. Всичко е свързано предимно с цифри, формули, диаграми. Това е езикът му.
— Целият му език?
— Точно така… Ако смяташ да говориш с него, просто се откажи още сега. Не е водил разговор с никого от десет години.
18
Сполдинг бързаше надолу по „Медисън авеню“ към североизточния ъгъл на „Б. Алтман“. Прехвърчаше сняг, такситата преминаваха бързо покрай малкото пешеходци, които се мъчеха да ги спрат по средата на улицата. Но по-добри пари можеха да се получат около входовете на магазините от пазаруващите в последния момент за новогодишния празник. Хората, които пазаруваха в „Алтман“ в самия следобед срещу Нова година, бяха първокласни клиенти. Защо трябваше човек да си хаби горивото за някой с по-малко пари?
Дейвид откри, че върви доста по-бързо, отколкото бе необходимо. Не отиваше никъде, нямаше място, където да се изисква неговото присъствие, нито определен час. Той просто искаше да избяга колкото се може по-бързо от Уолтър Кендъл.
Кендъл бе завършил инструктажа си за Юджиин Лайънс с едно изказване, че „две горили“ ще придружават учения до Буенос Айрес. Немият отшелник с изгореното гърло нямаше да получава алкохол, мъжете, в ролята на медицински сестри, носеха със себе си през цялото време „конски хапчета“. Юджиин Лайънс щеше да прекара часове наред над поставената му задача без да има достъп до алкохол. И защо не? Той така или иначе не правеше нищо друго. Не разговаряше, помисли си Дейвид.
Дейвид отказа поканата на Кендъл за обяд под претекст, че трябва да намине да се види със стари семейни приятели. Все пак бяха минали повече от три години… Ще бъде в кантората на 2 януари.
Истината бе, че Сполдинг искаше да се измъкне колкото се може по-бързо от този човек. А имаше и още една причина — Лесли Дженър-Хаукууд.
Нямаше представа откъде ще започне, но това трябваше да стане по възможно най-бързия начин. Имаше на разположение приблизително около седмица, за да научи историята зад онази забележителна нощ преди два дена. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че началото щеше да включва една вдовица на име Бонър.
Може би Арон Мандел можеше да му помогне.
Той извади доларова банкнота от джоба си и приближи към портиера на магазин Алтман. Беше му наето такси след по-малко от минута.
Пътят до центъра бе съпроводен от бъбривостта на шофьора, който явно имаше собствено мнение по всички въпроси. Дейвид откри, че човекът го дразни; той имаше желание да помисли, а в тази обстановка бе доста трудно. След това изведнъж изпита чувство на благодарност към него.
— Щях да се присъединя към новогодишната тълпа, например към онази, дето се събира на Плаза4, нали знаеш кво искам да кажа? Въртят се доста големи бакшиши на тия благотворителни инициативи за войната. Но жената каза „не“. Каза ми: „Върни се, пийни си малко вино и се помоли на Бога нашите момчета да бъдат добре през тая година.“ Сега шъ трябва да направя така. Искам да кажа, че ако нещо стане през годината, цял живот шъ си мисля, че е заради бакшишите, получени на Нова година. Суеверия! Кво, по дяволите, момчето е машинописец във Форт Дикс.
Дейвид бе забравил очевидното. Не, не бе забравил, той просто не бе взел под внимание възможностите, защото не бяха свързани с него. Нито пък той с тях. Намираше се в Ню Йорк. В навечерието на Нова година. А това означаваше забави, танци, благотворителни балове и безкрайни празненства, предизвикани от войната в дузина зали, предназначени за балове, и безброй домове.