Нямаше никакъв смисъл да издирва Уолтър Кендъл до момента, когато самият Кендъл би очаквал да го види тук. Само задължителното.
Имаше да върши други неща, да се опита са разбере неясната картина. А това щеше да осъществи най-добре сам.
Дейвид се върна обратно в дневната, свързана с кухня, носейки бутилката уиски, и извади лед от хладилника. Направи питието си и погледна към двойните врати, водещи към двора. Щеше да прекара няколко мига на удоволствие на януарския летен бриз в Буенос Айрес.
Слънцето се бореше с окончателното си залязване отвъд града, последните оранжеви лъчи се прокрадваха през гъстия листак на непознатото плодно дърво. Седнал под него, Дейвид протегна краката си и се облегна на плетения стол. Той осъзна, че ако затвори очите си дори за кратко, нямаше да успее да ги отвори в близките часове. Трябваше да внимава за това. Дългият опит от Лисабон го бе научил да хапва нещо винаги преди лягане.
Храненето много отдавна бе загубило качеството си на удоволствие за него, то бе просто една необходимост, свързана с нивото на енергията му. Зачуди се дали някога отново ще изпита удоволствие от храненето, дали всичко онова, което потискаше в себе си, ще се върне някога отново. Лисабон предлагаше най-добрите удобства — храна, покрив, комфорт — в сравнение с всички големи градове и на двата континента, с изключение на Ню Йорк. А сега той се намираше на трети континент, в град, който се хвалеше с голям лукс.
За него същият този град олицетворяваше работата му точно толкова, колкото и северната част на Испания. Също толкова, колкото Баските области и Навар, мразовитите нощи в Галицийските хълмове или успокояващата тишина в дефилетата, очакващ патрулите… готови да убиват.
Толкова много. Толкова чужди.
Той премести главата си напред отпи голяма глътка от чашата и облегна врата си назад на облегалката на стола. Мажа птица крякаше по средата на дървото, явно раздразнена от натрапването му. Дейвид изведнъж си спомни как в северните области се бе ослушвал точно за такива птици. Те обикновено съобщаваха за приближаването на хора, които не можеха да бъдат видени. Често кряскаха в различен ритъм, който бе започнал да разпознава или поне смяташе, че разпознава, в зависимост от броя на приближаващите се патрули.
Дейвид осъзна, че малката крякаща птица всъщност не се интересува от него. Тя подскочи нагоре, все още писукайки, издаваща къси пронизителни крясъци, само че вече по-бързи и резки.
Имаше някой друг.
Дейвид погледна нагоре през листака с полузатворени очи. Направи го без да помръдва тялото или главата си, сякаш дрямката надделяваше.
Блокът бе четириетажен, с покрив, който имаше лек наклон, целият покрит с някаква теракота, розово-кафява на цвят. Повечето прозорци на стаите над неговата бяха отворени за бриза на Рио да ла Плата Чуваше откъслечни приглушени разговори, нищо заплашително, без силни вибрации. Според Балард това бе часът за сиеста5 в Буенос Айрес, доста по-различен от следобедите в Рим или обедите в Париж. Вечерята в Буенос Айрес бе по традиция в късните часове, според разбиранията на останалата част от света. Десет, десет и половина, а дори и полунощ не бе нещо изключително.
Крякащата птица не се безпокоеше от обитателите на апартаментите в „Кордоба“ и въпреки това тя продължаваше да издава пронизителните си крясъци.
И ето, че Дейвид разбра причината за това странно държание.
Отгоре на покрива се виждаха силуетите на двама мъже, смътно, но не и прикрити от клоните на плодното дърво.
Те бяха наведени и гледаха втренчено надолу. Бе сигурен, че го наблюдават.
Сполдинг прецени позицията на основната пречка — ствола на дървото, отпусна леко глава, сякаш дългоочакваният сън най-сетне бе надвил, вратът му бе облегнат уморено на дясното му рамо, държеше питието в почти отпуснатата си ръка, на няколко милиметра от тухления перваз.
Тази поза помагаше — той имаше възможност да вижда по-добре, но не съвсем. Достатъчно все пак, че да различи силуета на пушка — оранжевото слънце се отразяваше в черната стомана. Тя стоеше неподвижно, в калъф под мишницата на мъжа отдясно. Никой не направи опит да я вдигне и да се прицели — тя стоеше неподвижна.
„Изглеждаше много по-зловещо“, помисли си Сполдинг. Сякаш бе поставен в ръцете на някой пазач убиец, който бе сигурен, че арестуваният не би могъл да избяга от затвора и знае, че разполага с достатъчно време, за да извади пушката и да стреля.