— Какво друго можеш да кажеш за себе си? — усмихна се Кавело, решил да продължи със закачливия тон. — Ти от какво толкова бягаш?
— Ами аз съм само една отчаяна домакиня — закиска се Анди.
— Трябва да си доста отчаяна, за да стигнеш до тук. Но не изглеждаш такава.
— Е, видях една реклама — сви рамене Анди. — Обещаваше края на света. Помислих, че съм го открила в Ушуая, но след като дори и тук мога да купя кубински пури и да си говоря с един американец за телевизия, може би още не съм го достигнала. Затова ще се отправя още по на юг.
— Твоят съпруг трябва да е много самоуверен мъж, за да те пусне сама чак тук, Алисия. Или може би тъкмо от него искаш да избягаш?
Анди въздъхна смутена.
— Всъщност… излъгах. Не съм омъжена. Опитвам се да се преструвам, че не съм някоя глупава и самотна жена само заради продавача в този магазин. Иначе пурите са за хората от кораба.
— И ги купуваш толкова рано? — втренчи се в нея Кавело. — Явно си много прилежно малко момиче и подготвяш всичко отдалеч.
По дяволите. Анди изтръпна. Първата грешка.
Продавачът й подаде пакета с кутията пури. Анди взе и рестото.
— Направи добър избор с „Кохиба“, Алисия. А колкото до края на света, мисля, че мога да ти го покажа. При това няма да се налага да пътуваш толкова далеч, както си мислиш.
— Така ли? Какво имаш предвид?
— Моето ранчо. Така се нарича. Сигурно е знак на съдбата, Алисия.
— Не вярвам в съдбата — изрече Анди и отново се усмихна. Мушна пакета под мишница и мина покрай него, докато той държеше вратата отворена. — Но вярвам в обяда.
Сърцето й заби ускорено.
Запази самообладание, каза си тя. Само още няколко секунди. Успя да спечелиш интереса му, но внимавай да не го изпуснеш.
Кавело я последва по тротоара. Тръгнаха надолу по улицата. Анди забеляза двамата бодигардове, които се мотаеха наоколо, но за щастие не й обърнаха внимание. Не се престарават, точно както ги бе преценил Ник.
— Всяка събота обядвам в бар „Идеал“ — каза Кавело. — Намира се надолу към пристанището. Ако искаш, може да обядваме заедно.
— Зависи — отвърна Анди и пое надолу по улицата. Видя блясъка в очите му. Беше успяла да го улови на въдицата.
— От какво? — Кавело я последва още няколко стъпки.
— От това, което сте извършили, за да попаднете в програмата за защита на свидетели, господин Селетини. Аз излизам само с определен вид мъже.
— О, това ли било? — ухили се Кавело, като направи още една крачка към нея. — Бях мафиотски бос. Отговарям ли на условията?
117.
Дойде съботата.
Анди се бе настанила в кафенето, когато Кавело пристигна. Двата черни рейндж роувъра спряха на площада и вратата на предния се отвори. Кавело се показа от нея — самоуверен както винаги.
Това не беше игра, не беше роля. Бе наясно, че този мъж с радост ще я убие — стига да има удобна възможност. Но трябваше да го направи, повтаряше си тя. Затова се налагаше да остане спокойна. Трябваше да се преструва.
Когато се доближи до масата й, Кавело изглеждаше доволен и може би леко изненадан. Носеше същото черно кожено палто и черни очила, както и познатата й вече шапка от туид.
— Много съм щастлив да те видя, Алисия. Очевидно някогашната ми професия не те е изплашила.
— Боже, аз пък си помислих, че всичко е на майтап. — Анди го изгледа през слънчевите очила. — Трябва ли да съм изплашена?
Този път бе пуснала косата си свободно, а под джинсовото яке носеше оранжева тениска, на която с малки букви бе изписано Бол Бъстър21. Кавело прочете надписа на гърдите й и отбеляза:
— Може би аз съм този, който трябва да бъде изплашен, Алисия. Мога ли да седна?
— Разбира се. Освен ако не предпочиташ да ядеш прав.
Той седна и свали шапката си. Косата му бе леко посивяла. Лицето му не се бе променило много от онзи ден, в който тя го изгледа с такава омраза в съдебната зала — деня, в който процесът срещу него бе подновен.
— Не ми изглеждаш много страшен — рече тя. — Всъщност как може да е страшен човек, който отглежда овце?
Кавело се засмя и тя разбра, че ако пожелае, може да е очарователен.
— Знаеш ли, тъкмо това се опитвам от толкова години да обясня на нашето Министерство на правосъдието.