Анди Деграс изглеждаше добре. Беше облечена с вкус. Под мишницата си стискаше голяма черна папка. Погледната отстрани, имаше вид на човек, на когото всичко му е наред. Но не можех да се отърся от чувството, че вътрешно съвсем не е така.
От време на време идвах тук да я зърна, макар да не бях наясно защо го правя.
Може би защото просто исках да видя единствения оцелял от онзи прокълнат автобус. Няколко пъти дори изкачвах стъпалата и почуквах на вратата. Казвах просто „Здравей“ или че съм дошъл да й съобщя някакви новини около разследването. Оставах за кратко, така че да изглежда като официална визита, и исках да й съобщя нещо, за което така и не ми идваха думи. Чувствах се добре, че поддържам връзка с някого. След проваления процес почти не общувах с хора.
Може би отново се заблуждавах. Може би причината бе самата Анди Деграс. Начинът, по който се опитва да продължи напред след случилото се. Завиждах й за това. Дори и за това, че тя нито веднъж не ме обвини — макар да имаше пълното право, никога не ме изгледа с ням укор в очите.
Може би беше заради преживяното заедно — животът и на двама ни не бе същият. Или поне така ми се струваше.
И така, продължих да я наблюдавам, докато се изкачваше по стъпалата на сградата, а после отключваше вратата на апартамента си. Провери пощенската си кутия и взе няколко плика и списания, след това изчезна от погледа ми. Малко по-късно лампите в дома й светнаха.
В какво се бях превърнал, в дебнещ тип?
Прекосих улицата. Излезе един от обитателите на сградата и аз за миг пъхнах ръце в джобовете, сякаш бях забравил ключовете си, сетне побързах да уловя дръжката на вратата, преди да се е хлопнала под носа ми.
Нейният апартамент бе 2B, на втория етаж, с лице към улицата. Неусетно изкачих стъпалата и ето че се озовах пред вратата й. Но какво щях да й кажа? Тъкмо понечих да почукам, когато ме обзе притеснението, че сигурно изглеждам глупаво.
Отстъпих назад, готов да побягна надолу по стълбите.
Точно тогава вратата се отвори и се озовах лице в лице с Анди.
49.
Тя се появи на прага — в син пуловер, пуснат небрежно над джинсите, боса, с голяма черна торба за смет в ръка. Когато ме видя, се сепна.
— Здравей!
Опитах да се престоря на изненадан. Макар че наистина бях.
— Ами… донесох ти нещо — промълвих, като вдигнах книгата, която държах. — Прочетох тази книга и смятах да я дам и на теб. Искам да кажа, че ти я давам.
— Четирите споразумения.10 — Тя я извади от кафявия плик и кимна: — Не го взимай прекалено лично. „Бъди безпогрешен в словото си“. Сестра ми ми я даде. Добър избор, агент Пелисанте.
— Развивам се — свих рамене. — Съгласен съм, Ник.
— За кое от двете? — попита тя. — За добрия избор или за Ник?
Усмихнах се.
— И така, как вървят нещата?
— Днес ходих на едно прослушване. За някаква реклама на „Сиалис“. Нали знаеш, понякога се случва човек да се заеме с първото, което му попадне.
— И как мина?
— Честно казано, не знам — усмихна се тя. — Трябваше само да изглеждам около четиридесетгодишна и секси. Точно като за мен, нали? Но си прочетох репликите. За пръв път… Нали все някак трябва да си плащам сметките.
Погледнах я с разбиране. Понякога ми се искаше да протегна ръце и да я привлека към себе си с надеждата, че ще отпусне за миг глава на гърдите ми. Исках само да й покажа, че съм загрижен за нея.
— Не зная… за четиридесетгодишна, мисля, че изглеждаш чудесно. Честно.
— Около четиридесетте. — Тя вдигна очи и се усмихна горчиво. — Ела пак след осем години и ще оценя комплимента ти. Междувременно… — Анди се облегна на рамката на вратата. — Значи сега си станал преподавател?
Преди два месеца й писах, защото исках да знае, че съм напуснал Бюрото и отново съм се заел с преподаване. Свих рамене, докато стоях там, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.
— Не е толкова престижно занимание като старата ми работа. Но поне никой не стреля по мен.
Анди отново се усмихна.
— Имаш избор, Ник. Можеш да вземеш чувала със смет и да го изхвърлиш долу, защото ти е на път. Или ако искаш, можеш да влезеш.
— Бих искал — рекох.
— Кое от двете би искал?
10
Нашумяла книга от мексиканеца Мигел Анхел Руис за подобряване на самочувствието и отношенията с другите. Известна още като книгата на младостта на толтеките. „Бъди безпогрешен в словото си“ е първото споразумение. — Б.пр.