— Знаеш ли какво ще ти кажа, Моника? — Той отметна назад дългата си руса коса. — Радвам се, че всичките ни забавления и игрички досега ти харесват. Но сега е твой ред да направиш нещо за мен. Нещо малко по-сериозно. Нещо още по-приятно.
56.
— Нали работиш във федералния съд?
Силният му пръст все още оставаше забучен в гърлото й. Моника едва си поемаше дъх.
— Да. — Това бе единствената дума, която с много усилия успя да се отрони от устата й.
— Добър отговор — кимна Карл. Леко отпусна хватката. — И си там от доста време, нали? Обзалагам се, че познаваш всичките онези дебели крави? И целия персонал на охраната. — Пръстът му се изви и очите на Моника се разшириха от болка и ужас, докато сълзи закапаха по страните й. — Познаваш ги, нали, Моника?
Тя кимна нямо, макар че белите й дробове всеки миг щяха да експлодират. Да, познаваше ги. Нали ги виждаше всяка сутрин и всеки следобед. Един от тях, Пабло, все се майтапеше с нея, защото и тя като него харесваше бейзболния отбор „Метс“ и най-вече прочутия кетчър Майк Пиаца.
— Добро момиче — отново рече Карл, като й позволи да поеме глътка въздух. — Хората ти се доверяват, нали, Моника? Може би защото никога не си отсъствала от работа, нито ден досега. Защото трябва да се грижиш за майка си във вашата малка къща в Куинс. Сигурно е много самотно да се прибираш всеки следобед, тя да ти опява до втръсване едно и също, да проверяваш как си е нагласила кислородната маска. Да я водиш по доктори.
Какви ги говореше този? Как бе възможно да знае всичко за нея?
Със свободната си ръка Карл се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче и се зае да тършува вътре. Измъкна нещо. Какво?
Фотография! Изправи я пред очите на Моника. В нея се надигна бясна тревога. Та това бе майка й! Пред дома им в Куинс. На снимката се виждаше как Моника й помага да слезе по стъпалата, а тя стиска проходилката си. Какво, по дяволите, ставаше тук?
— Емфизем? — кимна Карл съчувствено. — Бедната жена, едва може да диша. Какъв ужас ще е, ако няма кой да се грижи за нея.
Палецът му отново се заби болезнено в гърлото й. Вълните на мъчителния шок отново пронизаха гръбнака й.
— Как… во ис… каш… от мен? — едва промълви Моника, щом той поотпусна леко хватката си, докато усещаше как гърдите й ще се пръснат.
— Работиш в съда. — В сините му очи проблеснаха искри. — Нужно ми е да се вкара нещо вътре. Няма да е трудно за теб. Или както му викате вие, американците — само едно парче кейк!
Внезапно Моника се досети за какво е всичко. Каква смешна глупачка е била да си въобразява, че той е проявил интерес към нея.
— Не мога. Има охрана.
— Разбира се, че има охрана — ухили се Карл. Отново притисна проклетия си палец в гърлото й. — Тъкмо заради това ни трябваш, Моника.
57.
В червена жилетка с цип и поизтъркани джинси, Анди не изглеждаше нагласена за специален повод. Косата й бе вързана отзад и пристегната с шнола, но по страните й падаха немирни кичури. Очите й искряха — изглежда, наистина й бе приятно да ме види. На мен също.
— Ммм, мирише ми много познато — промърморих, щом долових уханието на морски дарове, приготвени с домат и шафран.
Паелята, която можеше да ме възнесе на небесата.
— Поне няма да те заловя да душиш аромата отвън — усмихна се Анди.
— А какво ще кажеш за тайно полицейско следене? Звучи малко по-добре — пошегувах се, като й подадох бутилката червено испанско вино „Риоха“.
— Да не би да ме следиш? Защо?
— Ами може би тъкмо за това съм дошъл да си поговорим.
— Тогава да започваме — съгласи се Анди, примигна с дългите си мигли и се усмихна.
Застинах за секунда, припомняйки си как ме гледаше от ложата на съдебните заседатели по време на процеса. Припомних си дори тениската, която носеше в онзи ден, преди трагедията с автобуса. Погледите ни се бяха кръстосвали няколко пъти. Струва ми се, че и двамата го знаехме. Поне веднъж единият от двама ни бе извръщал глава, за да огледа другия.
— Приготвих и няколко ордьовъра.
Пристъпих в малката, приятно декорирана всекидневна, докато Анди се скри в кухнята. Имаше диван с жълта дамаска и малка масичка за кафе с пръснати върху нея броеве от Архитектурен дизайн и ИнСтайл. Както и някаква книга и по-точно разтворен по средата роман — Другото момиче от рода Болейн11. Много бързо установих, че харесва джаз, защото видях албуми на Колтрейн. Приближих до лавицата и взех един компактдиск. Върховна любов.12
11
Роман от Филипа Грегъри за Мери Болейн, сестра на Ли Болейн — втората жена на крал Хенри VIII, екзекутирана след обвинения в изневяра и заговор. — Б.пр.