— Хубава колекция — кимнах одобрително. — Някога свирех на саксофон. Макар че беше много отдавна.
— Какво? — провикна се тя от кухнята. — Свирел си онази музика, която е била на мода през петдесетте?
Отидох при нея в кухнята и се настаних на стола до плота.
— Много смешно.
Тя плъзна поднос с пухкави хапки със сирене и емпанади13 по плота.
— Започвай.
Взех си хапка с клечка за зъби.
— Много е вкусно.
Тя ми наля чаша от предварително отворената бутилка „Пино Гриджио“ и седна срещу мен.
От нея се разнасяше свеж аромат като от току-що разцъфнали цветни пъпки — на лавандула или кайсия, нещо подобно.
Каквото и да беше това — вечеря, среща или просто спявка, за да я осведомя за последните подробности около процеса срещу Кавело, искрено се наслаждавах на компанията й, много повече, отколкото очаквах.
Тя се усмихна.
— И така, ситуацията е малко неловка, нали?
— Оставих колата долу с неизгасен двигател, просто така, за всеки случай.
— В случай че нещо не потръгне?
— В случай че не харесам твоята паеля.
Анди се засмя.
— Ами да пием по този случай. — Вдигна чашата си. — Предполагам, че ми носиш добри новини, така ли е?
— Точно така. — Чукнахме се. — Този път Кавело ще бъде осъден.
Внезапно ми се стори, че не е съвсем уместно да й разказвам за срещата си с гангстера точно в този момент. Досега единственото, което ни свързваше, беше онзи ужасен процес. Настъпи мълчание. Отпихме от виното. Анди се усмихна и отпусна кукичката.
— Не е нужно да говорим за това. Може да ми разкажеш за студентите си. Или за случващото се в Ирак. Или… да не дава господ, как янките ще се провалят този сезон.
По време на вечерята й описах последната си среща с Кавело. Мислех си, че ще се по чувства по-добре, като разбере, че копелето най-после ще си плати за нещо. А паелята й се оказа превъзходна, точно такава, каквото я обичах.
След това й помогнах да почисти, като трупах чиниите в мивката, но тя ме помоли да спра. Добави, че по-късно щяла да довърши разтребването. Отиде да сложи кафеника върху котлона.
Анди беше с гръб към мен и си говорехме за актьорската й кариера, когато зърнах една фотография върху шкафа. Тя със сина си. Беше обвила ръце около врата му. И двамата бяха усмихнати. Изглеждаха като най-щастливите майка и син.
Когато отместих поглед, видях, че Анди ме гледа втренчено.
— Не го възприемай като обида, Ник, но защо продължаваш да идваш? Какво искаш да ми кажеш?
Почувствах се неудобно.
— Не зная.
— Искаш да ми кажеш, че те боли? Знам, че боли. — Очите й заблестяха. — Или искаш да ми кажеш, че съжаляваш, защото нищо не успя да направиш, за да се избегне всичко това?
— Не зная какво искам да ти кажа, Анди. Но знам, че имах желание да дойда и да те видя.
Искаше ми се само да се протегна и да я задържа в ръцете си. Не мислех, че някога съм желал толкова силно да прегърна друго човешко същество. И все ми се струваше, че и тя го иска. Беше се навела към мен, с длани, облегнати върху плота.
Анди се усмихна.
— Хм, забрави ли, че двигателят на колата ти е още включен?
Кимнах. През последната минута температурата в кухнята се беше повишила със сто градуса.
— Не го възприемай погрешно, но мисля, че ще прескоча кафето.
— Както желаеш — въздъхна Анди.
Взех сакото си от облегалката на стола, а Анди ме изпрати до вратата.
— Всичко беше чудесно — уверих я, — както ми обеща. — Взех ръката й в своята и я задържах за секунда.
— Защото се чувствам добре с теб, затова идвам. Караш ме да се смея. Никой от месеци насам не е успявал да ме разсмее.
— Знаеш ли, че имаш хубава усмивка, Ник, когато й позволяваш да се появи на лицето ти. Някой казвал ли ти го е досега?
Обърнах се, готов да изляза.
— Нито веднъж.
Тя затвори вратата. Част от мен искаше да изкрещи: „Майната му, Ник“, и да се върне обратно. Знаех, че ако го направя, тя ще е още там, зад вратата. Като че ли физически усещах присъствието й.
13
Банички от бутертесто с разнообразен пълнеж от говеждо и пилешко, резенчета сладки картофи, тиквички, сирене и др., запечени на фурна. — Б.пр.