— Уговорихме се — кимнах й и се облегнах назад с погнусено изражение, сякаш бях предъвквал гранясало месо.
— Ник, вече се поуспокоих. Наистина съм спокойна сега. Но има нещо, което не ми се струва правилно.
— И какво е то?
— Ремликов. И онзи русият. Те убиха моя Джеръд. Нима ще се отърват безнаказано?
— Знаеш защо дойдохме тук, Анди. Дойдохме за Кавело. Той е този, който е издал заповедта.
Внезапно чух момчето да се разшава.
— Татко?
Излязох от колата и отворих задната врата.
— Ето. — Подхвърлих на Анди една бейзболна шапка. — Искам през цялото време да я носиш. И черните очила. Момчето не бива да вижда лицето ти. Оттук нататък играта става твърде рискована, Анди. Искам да бъдеш много предпазлива.
— Благодаря. — Анди кимна решително.
Взех въжето и самозалепващата се лента. Тя погали момчето, сякаш успокояваше своя Джеръд.
— Шшшт… всичко ще е наред.
— И още нещо. — Погледите ни се кръстосаха. Сякаш се прегръщахме. — След размяната ще ме изчакаш един час, но не повече. Ако не се върна в хотела, потегляш за Тел Авив. И там ще вземеш самолета.
— Само ако нещо се обърка.
— Няма как да го узнаеш. Затова просто ще заминеш. Разбрахме ли се?
Тя поклати глава.
— Няма да те оставя сам.
— Повярвай ми, ако не се върна до час, няма защо да се тревожиш за това.
100.
Не бях сигурен кой пръв е решил да построи огромните градини с толкова тераси една над друга, изкачващи се по стръмния склон на планината Кармел. Цялата местност е посветена на бахайската вяра, но който и да е той, е бил надарен със съвършен усет за изграждане на места за скрита размяна.
Целият грамаден комплекс със сложна конфигурация бе толкова посещаван, че спокойно можеш да се изгубиш вътре, но в същото време достатъчно просторен, за да забележиш отдалеч дали някъде не се навъртат нежелани съучастници. Освен това имаше многобройни изходи, всички водещи към улични артерии с интензивно движение. Наоколо непрекъснато шетаха туристически групи, но в късния четвъртъчен следобед паркът бе така масово посетен, че неволно ми напомни какви тълпи се събират на поляната пред Ленъкс в Масачузетс за концертите на Бостънския университетски оркестър „Тангълуд“.
Ако всичко мине добре, казах си, докато се опитвах да успокоя нервите си, може дори да се замисля дали да не приема юдейската религия или в краен случай — бахайската вяра.
Пристигнах там в шест без четвърт, няколко минути по-рано от уговорения час, и застанах близо до статуята на някой си Саид Али Мухамад, известен още като Баб20. Паметникът се намираше на най-ниското ниво на градините, точно където се уговорихме да се срещнем с Ремликов. Бях му дал само тридесет минути, за да няма време да се подготви. Изящно изграденият парк разполагаше с осемнадесет тераси. Той не знаеше дали ще се появя на някоя от по-високите, или ще се спусна по-ниско. Пък и улица „Бен Гурион“ бе само на броени метри от мястото, което подбрах, така че нямаше да е трудно за Анди да остави момчето и да изчезне.
Колкото до мен — това е съвсем друга история.
Десетки пъти бях организирал тайни срещи като тази, но гърбът ми винаги бе пазен надеждно от агент с подслушвателно устройство в сакото и разположен наблизо снайперист, който зорко следеше дали някой ще се появи в тила ми. Никога не отивах без предпазни мерки. Никога не съм бил толкова незащитен както днес. На всичко отгоре трябваше да преговарям за отвлеченото от мен дете с баща му, който бе хладнокръвен убиец.
Тълпите започнаха да прииждат. Две нива по-нагоре израелски фолкпевец вече извисяваше глас. Не можех да мечтая за по-добра обстановка. Казах си, че всичко тук ми напомня за „Медисън Скуеър Гардън“. След края на размяната от мен се искаше само да се слея с тълпата и да изчезна.
Към седем без шест спрях в подножието на статуята, извадих мобилния си телефон и за последен път позвъних на Ремликов.
— Тук ли си?
— Тук съм. Какво става със сина ми?
— Ще те чакам до статуята на Али Мохамед на улица „Бен Гурион“. Знаеш ли къде е?
— Да. А как ще те позная?
— Ще държа дванадесетгодишно момче с лента през устата. Не се безпокой, аз те познавам.
Ремликов изсумтя недоволно. Явно не оцени шегата ми.