— У-у, пиленцето ми! Търпи и туйто. Казано е: елате при мен всички отрудени и обременени.
Олга говореше важно, провлечено и вървежът й беше като на стара църковница — бърз, улисан. Тя всеки ден четеше евангелието, четеше на глас, като псалт, и повечето не го разбираше, но светите слова я разчувстваха до сълзи и такива думи, като „аще“ и „дондеже“, ги произнасяше със замряло от умиление сърце. Вярваше в Бога, в Богородица и светите угодници; вярваше, че никой на този свят не трябва да бъде оскърбяван — нито обикновените хорица, нито немците, нито циганите, нито евреите, и тежкљ им дори на ония, дето нямат милост към животните; вярваше, че тъй е писано в светите книги, и затова, като произнасяше някакви думи от Светото писание, дори и да не ги разбираше, лицето й светваше, ставаше жалостиво и умилено.
— Ти отде си родом? — запита я Маря.
— От Владимирския край съм. Ама от много отдавна са ме дали в Москва, от осем години.
Стигнаха до реката. На оня бряг досами водата стоеше някаква жена и се събличаше.
— Туй е нашата Фьокла — позна я Маря, — оттатък е ходила, в господарската къща. При чиновниците. Шавлива е тя, пък и едни уста има — не е за разправяне!
Фьокла, черновежда, с разпуснати коси, още млада и стегната като момиче, се хвърли от брега и заудря по водата с крака и от нея на всички страни тръгнаха вълни.
— Шавлива е — не е за разправяне! — повтори Маря.
През реката бяха прехвърлени няколко неустойчиви дървени скари и точно под тях в чистата, прозрачна вода се стрелкаха ята широкочели попчета. По зелените храсти, които се оглеждаха във водата, блестеше роса. Повя топъл ветрец, стана леко, радостно. Какво прекрасно утро! И какъв наистина прекрасен щеше да бъде животът на този свят, да не бе нуждата, ужасната, безизходна нужда, от която никъде нямаше спасение! На, и сега, стигаше само един поглед към селото, за да възкръсне като живо всичкото това, вчерашното — и цялото очарование от щастието, което се мяркаше вредом наоколо й, в миг изчезна.
Дойдоха до черквата. Маря се спря на входа и не посмя да влезе навътре. И да седне не посмя, макар че камбаната удари за литургия чак след осем. Стоя на крака през цялото време.
Като четяха евангелието, народът изведнъж се размърда — правеха път на семейството на помешчика; влязоха две момичета с бели рокли и широкополи капели и с тях — пълничко румено момченце с моряшко костюмче. При появяването им Олга се разчувства, тя от пръв поглед реши, че това са порядъчни, образовани, красиви хора. Маря пък ги гледаше изпод вежди, мрачно, унило, сякаш не бяха влезли хора, а чудовища, които щяха да я премажат, ако не се беше отдръпнала.
А когато дяконът възгласяше нещо басово, всеки път й се счуваше: „Ма-аря!“ — и тя потръпваше.
Глава 3
В селото се беше разчуло за пристигането на гостите и още след литургията в къщата се насъбра много свят. Дойдоха и Леоничевите, и Матвеичевите, и Иличовите да чуят нещо за своите си роднини, които служеха в Москва. Всички жуковски момчета, които знаеха да четат и да пишат, ги водеха в Москва и ги ценяваха само за келнери и хотелски слуги (както пък ония от оттатъшното село ги даваха все по хлебарниците) и тъй си беше тръгнало отдавна, още от крепостното право, когато някой си Лука Иванич, жуковски селянин, станал вече легендарен, който бил бюфетчия в един от московските клубове, вземал на служба при себе си само земляци, а пък те, като закрепнели финансово, докарвали от село роднините си и ги нареждали по кръчмите и ресторантите; и от онуй време по цялата околност на село Жуково му викаха само Хамская или Холуевка1. Николай го бяха завели в Москва единадесетгодишен и място му беше намерил Иван Макарич от Матвеичевите, който тогава беше капелдинер в летния ресторант „Ермитаж“. И сега, като се обръщаше към Матвеичевите, Николай казваше с наставнически тон:
— Иван Макарич ми е на мен благодетелят и аз съм длъжен дене и ноще да се моля за негово здраве, защото той ме направи да стана човек.
— Ох, майчице — обади се със сълзлив глас една висока бабичка, сестра на Иван Макарич, — хем нищичко за него, милия, се не чува.
— Зимъс беше на служба при Омон, а тоя сезон се чу да бил някъде извън града, по градините… Остаря! По-рано е било по десет рубли да донася на ден, през лятото, но сега работата повсеместно намаля, мъчи се старецът.
Бабите и жените разглеждаха обутите във валенки крака на Николай, бледото му лице и скръбно нареждаха:
— Не храниш ти вече къща, Николай Осипич, не храниш! Хич те няма!
И всички обсипваха Саша с ласки. Тя имаше вече пълни десет години, но беше дребна на ръст, извънредно слаба и изглеждаше като на седем, не повече. Сред другите момиченца, почернели от слънцето, грозно остригани, облечени с дълги избелели ризки, тя, беличка, с големи тъмни очи, с червена панделка на косите, им беше интересна, сякаш беше някакво зверче, хванато в гората и донесено вкъщи.