— Но къщата се отоплява добре?
— Предполагам — отвърна Джийн, слагайки кафето на масата пред него.
Веднъж му каза, че след като вече си отишъл, продължавала да налива по две чашки след вечеря, по навик. После една вечер, когато той бе тук, донесе само една — по силата на новия си навик.
— Ще го погледна — каза Фрейзър. — Кени работи ли понякога в мазето?
Момчето беше обещаващ майстор; помогна му да направи дъсчената пътека. Колко хубаво беше, когато двамата заедно ковяха в тинята под слънцето и гладката вода кънтеше.
— Рядко — отвърна Джийн. Но като видя, че това го натъжи, смени темата. — Как вървят нещата… ъ-ъ… chez elle2?
— Тъжна работа. И нейният котел не работи добре. Били пак опитва да се свързва с баща си по телефона. Научил се е да набира. Това я подлудява. Кара я да се чувствува виновна.
— Има защо да се чувствува виновна — заяви Джийн, но не успя да наблегне достатъчно върху казаното. Много добре познаваше тази нейна интонация — нравоучителния й рефлекс, париран от предусещането на неговата ирония.
— Защо? — попита той безучастно. — Не намираш ли, че и вината може да дотегне на човек?
— Усилието да дойде дотук — да затвори вратата на Третината кола, да се спусне през поляната и да отвори кухненската врата на Джийн — го беше изтощило. Той облегна ръце на масата и се изправи.
— Ще ида да видя какво става в мазето. Щях да оправям и зимните прозорци в нашата спалня… в твоята спалня. При слагането си им сбъркала местата. Пък те, по дяволите, са номерирани.
— Сложих ги, както можах — добави тя предизвикателно. — Обичам спалнята ми да е студена.
— Точно така, доколкото си спомням. — Съжали, че го каза. Трябваше да престанат с това дърлене. В знак на помирение попита: — Радваш ли се, че си собственица на цялата къща? Каза ли ти твоят адвокат?
— Да. Обади се. Изглеждаше доволен, въпреки че не виждам защо. Нямах нищо против да сме съсобственици. Аз ти имам доверие.
— Няма какво на мен да имаш доверие. Имай доверие на адвоката си. — Нехайната й инертност го ядоса. — Трудно е да ти се угоди. Цяла къща с рекичка и разкошна ливада ти дава човек, а ти едно благодаря не казваш.
Джийн повдигна рамене.
— Нали не мога да слагам зимните прозорци…
Докато Фрейзър се бореше с прозорците, Кени се върна — гумите захрущяха по настланата с чакъл алея и кучетата се пръснаха. Фрейзър слезе долу. Шестнайсетгодишният му син бе станал неочаквано красив; в съзнанието на Фрейзър красотата стоеше на едни везни с крехкостта и разрухата, и равновесието беше несигурно. Момчето имаше широко и гладко лице с широка усмивка и развята дълга коса, разделена на път в средата. Очите му, някога невинно чисти, когато ги обръщаше към баща си, бяха станали умни, неспокойни и стеснителни. И Фрейзър се стесняваше в негово присъствие.
— Как беше? — попита го той.
— Страхотно поднася. Заваля сняг.
— Ей, недей вече да правиш така. Ще се пребиеш.
— Ами, оправям се.
Момчето сложи чанта с продукти на шкафа до умивалника; той бе станал мъжът вкъщи.
— Моите поздравления, че си минал изпита — каза Фрейзър. — Мен ме скъсаха първия път.
— Инструкторът беше много симпатичен. Опитах се да тръгна на ръчна, а той не го зачете. Кога ще си вземем елха за Коледа? — попита Кени повече майка си, отколкото баща си.
— Иска да си отсече дръвче от гората — обясни Джийн на Фрейзър.
— Разбира се, защо не? — каза Фрейзър. Главата му още гъмжеше от номера на прозорци, от ръбове, които не прилепват съвсем.
На челото й се вряза бръчицата на обида.
— Ако я вземе отсега, до Коледа цялата ще изсъхне. Не искам пълна къща с иглички.
— Върви по дяволите — сопна се Кени с гняв, бликнал ненадейно под гладката му кожа. После каза с по-мек тон: — Коледа е само след една седмица.
— След седмица и половина — намеси се Фрейзър. — Защо не почакаш до следващата събота? Тогава ще ти помогна. И другите ще са се върнали от колежа.
— Не ми трябва никаква помощ.
— Вече е избрал дървото — каза Джийн.
Добре де, тогава нека го отсече. Веднъж в годината можеш да метеш иглички.
— И двамата вървете по дяволите — кипна Кени и със сърдити стъпки излезе от стаята.
На Фрейзър му се стори, че видя сълзи в очите на момчето.
— Това защо го каза? — обърна се той към Джийн.
— Не може да търпи, когато се дърпаме.
— Но ние не се дърпахме.
Фрейзър последва Кени в гостната, очаквайки сцена, от която трудно би излязъл победител; беше проиграл своето право да се възмущава от постъпките на близките си и момчето го знаеше. Фрейзъровият недоизказан укор в разговорите с децата му бе неговата молба за прошка.