— Ще ви разкажа — започна той — една история за ужас и мистерии. Гласът му се извиси. — За по-страшно зло от онова, което броди през деня. За древно зло, родено от самия Сатана, чиито корени са във времето на войната, през която владетелят на звездите Сатурн изпратил своя син Марс, облечен в червена ризница, да препуска по зелените поля на Англия. Време на ужас, когато дори самият Плутон, господарят на подземното царство, бледнеел пред ужаса, който вилнеел сред човечеството. — Рицарят се облегна назад. — Моята история започва преди стотици години, точно след като великият Завоевател5 дошъл тук.
Затова внимавайте, докато ви описвам ужаса, пръкнал се от самия Ад. И той започна своя разказ.
РАЗКАЗЪТ НА РИЦАРЯ
I част
Гарваните с хищните си клюнове се бяха натъпкали с човешко месо и черната им перушина се беше изпъстрила с алени петна, докато кръжаха и се спускаха над мрачното бойно поле. Обичайното място за почивка на гарваните — голямата кула край реката, сега беше обгърната от пламъци, които с яростен рев се издигаха към навъсеното небе. Около горящата крепост, мъртвите лежаха нагъсто като избуяли плевели. Огромните обсадни кули, които бяха доближени до стените на кулата, също горяха и дебелите им греди почерняваха и гореща пепел се сипеше по земята. Труповете, които лежаха наблизо, се превръщаха в кипяща мазнина и изпълваха въздуха с вонята на горяща плът. В близката гора стара, сбръчкана бабичка се облегна на едно дърво. Тънките й крака трепереха от ужас, редки кичури коса падаха върху лицето й, докато се взираше в големия черен облак дим над дърветата.
— Горят прокълнатите! — изкряска тя. — Пращат демоните обратно при господаря им!
Птиците по дърветата близо до просеката чуха дрезгавия й глас и притихнаха по клоните, сякаш усещаха какво става. На мили наоколо селяните също се криеха, ужасени от този ден на гнева, от кървавия миг на разплатата. Те се стаиха в бедните си колиби, но изпод завивките от овча кожа виждаха как безформената папрат почервенява, как дори вековните дъбове, които се издигаха насред изораните им ниви, сякаш се превиваха и гърчеха под зловещия вятър, който носеше дима и вонята към тях.
Сър Хюго Мортимър, лорд на Оксфорд, коленичи гологлав, заобиколен от командирите си и запя псалма на Давид за възхвала на победата над божиите врагове. Когато свърши, Мортимър се изправи. Изсеченото му войнишко лице се обърна към бойното поле и той почувства как въодушевлението му се заменя от мрачно отчаяние при мисълта за цената на победата му.
— Вдовиците ще жалеят с месеци — прошепна той, — но поне децата им са в безопасност. — Рицарят погледна към високата кула, която не се виждаше от ревящите пламъци и се обърна към оръженосеца си. — Колко души изгубихме, Стивън?
— При обсадата на кулата, милорд, поне шейсет. В самата кула — повече от двеста. — Стивън изтри кървавата пот от лицето си. — Отвън, от селяните — един Бог знае! Може би триста или четиристотин.
До сър Хюго сивобрад бенедиктински монах не сваляше поглед от фигурата с тъмна качулка, окована с вериги под разперените клони на голям дъб.
— Трябва да го изгорим, сър Хюго — промърмори монахът. — Той идва от сърцето на Ада. Нека се върне пак там!
Сър Хюго изучаваше аскетичното, свято лице на заклинателя.
— Това би било твърде лека смърт, отче. Той заслужава да умре бавно.
— Не! — противопостави се заклинателят.
Той погледна към зловещата, мълчалива фигура, окована във вериги, заобиколена от най-добрите войници на сър Хюго. Наемниците държаха заредените си арбалети, насочени към затворника, сякаш го предизвикваха да мръдне.
— Това е Сатаната — промърмори заклинателят. — Не с коси от змии, подпухнало тяло, горящи очи и уста, бълваща богохулства, а въплътен в тялото на този стригои. — Посочи с костеливия си пръст затворника. — Той е нежив. Дойде тук с преструвки, с усмихнати очи и сладки приказки, за да пие кръвта на хората и да излива омразата си върху невинните Божии чада.
Сър Хюго разсеяно слушаше заклинателя, докато гледаше безизразно към затворника. Най-после го беше заловил. Хората му атакуваха и преследваха дяволското изчадие чак до върха на зловещата кула, където му дадоха избор — да приеме норманското правосъдие или да бъде изгорен жив. Стригоят се беше борил с невероятна сила и очевидно никое оръжие не можеше да го спре, освен най-свещените реликви, донесени от заклинателя, които сега лежаха в ковчежето си в каруцата, пазени от няколко местни рицари. Останалите членове на сборището бяха изгорели в пламъците, но водачът се беше оставил доброволно да бъде окован във вериги от глава до пети, а лицето му да бъде покрито, за да не използва силата си срещу онези, които го бяха пленили. Сега сър Хюго трябваше да реши какво да се прави. Крал Уилям беше категоричен — злият чужденец и неговото сборище трябваше да бъдат унищожени до корен, насилието в околността да бъде спряно, крепостта да се изгори, а на мястото й да бъде построен манастир — в знак на благодарност за справедливото Божие възмездие. За награда Уилям Нормански беше дарил на сър Хюго околната земя с горите, полята, пасбищата и реките й, с правото да ловува в тази плодородна област, разположена сред горите на север от Лондон.
5
През 1066 г. норманите, водени от Уилям Завоевателя, побеждават саксонците при Хейстингс и завладяват Британия. — (Б. пр.)