Убиват. За да се почувстват в безопасност. Почти никога не помагаше.
Но Том Хенкок заговори отново:
— От огромна важност е да чуваш собствения си език, да виждаш своето писано слово, да знаеш, че то е ценено и пазено. Това е една от причините, поради които с такава готовност приех да се включа в управителния съвет на Литературно-историческото дружество — да се опитам да спася тази институция.
— Останалите споделят ли вашата загриженост?
— О, да, знаят в колко несигурни времена живеем. Всъщност на повечето ни срещи обсъждаме кое е най-доброто, което можем да направим, за да продължат да функционират институциите: ЛИД, англиканската катедрала, тази църква, средното училище и старческият дом. Си Би Си. Вестникът. Всички те са застрашени от изчезване.
Младият пастор спря настойчивия си поглед върху Гамаш. Нямаше пламтящия взор на фанатик като Рено, Шамплен или Шиники, но в очите му се четеше, че е посветен на цел, по-голяма от личността му. Простичкото желание да бъде полезен.
— Всички имаме искрени намерения, така че останалото е въпрос на стратегия. Някои смятат, че промяната е враг, а други — че с промяната ще дойде спасението, но до един осъзнават, че няма път за отстъпление. Зад нас е ръбът на скалата.
— Повторение на битката при Авраамови поля?
— Не, не е повторение. Тази битка никога не е приключвала. Англичаните победили само в първото сражение, но французите спечелили войната. С дългосрочния си план.
— Изхабяване? — попита Гамаш. — Отмъщението на люлката?
Стратегията бе известен елемент от историята на Канада. Католическата църква и политиците поколения наред окуражавали френскоезичните квебекчани да раждат много деца, за да населят огромната територия и да изместят по-целомъдрените англичани.
Но в крайна сметка не размерът на френската популация довършил англичаните, а тяхното собствено високомерие. Отказвали да споделят власт, богатство и влияние с френскоезичното мнозинство.
Може и да нямаха път за отстъпление, но сами бяха създали бездната отвъд ръба на скалата и настъпващия враг.
— Ако англоезичната общност иска да оцелее — продължи Хенкок, — ще трябва да направи някои жертви. Да предприеме действия. Да се приспособи.
Младият мъж замълча и сведе поглед към книгата, която стискаше в ръка.
— Да коригира курса? — попита Гамаш, след като проследи погледа на събеседника си. — В момента към открити води ли са се насочили? Опитват първо по привидно лесния начин?
Том Хенкок се вгледа в очите на инспектора и напрежението сякаш се стопи. Пасторът дори се засмя тихо.
— Touché98. Предполагам, че всички постъпваме така. Смятам, че хората виждат в мен един мускулест младеж. Дори ослепителен красавец. — Крадешком погледна развеселения си събеседник. — Но истината е, че въобще не съм силен. Всеки ден ме е страх. Затова участвам в състезанието по гребане. Вярно е, че е нелепо, бъхтим се да пресечем с кану полузамръзнала река при температура минус трийсет градуса. Знаете ли защо го правя? — Гамаш поклати глава и по-младият мъж продължи: — За да си кажат хората, че съм силен. — Свещеникът сведе очи и гласът му потрепна. — Въобще не съм силен. Не и в нещата, които имат значение. Истината е, че предпочитам да се потя и да бутам кану през лед и сняг, вместо да остана насаме с болен, умиращ енориаш. Ужасява ме тази мисъл.
Детективът се наведе и промълви с глас, приглушен като светлината:
— Какво ви плаши в нея?
— Че няма да намеря точните думи, че ще разочаровам човека. Че няма да оправдая очакванията.
„Ще те намеря. Няма да позволя да ти се случи нещо.“
„Да, сър. Вярвам ви.“
Двамата мъже се взираха някъде отвъд, всеки потънал в собствените си мисли.
— Съмнение — произнесе Гамаш накрая и думата сякаш изпълни огромното празно пространство около тях. Инспекторът бе вперил поглед право напред, където виждаше затворена врата. Грешната врата.
Том Хенкок наблюдаваше събеседника си и го остави да помълчи известно време, преди да отвърне:
— Съмнението е естествена реакция, господин главен инспектор. То може да ни направи по-силни.
— А веднъж счупеното вече е по-здраво? — попита Гамаш с усмивка.
— Дано да е така, разчитам на това — отговори преподобният.
Детективът кимна замислено.
— И все пак продължавате да прекарвате време с енориаши, които са болни или на смъртно легло. Правите го всеки ден. Не сте избягали.
— Нямам избор. Трябва да държа курс към леденото поле, а не към открити води, ако искам да стигна до целта. Вие също.
98
В случая може да се преведе като „право в десетката“. Буквалният превод на думата от френски е „докоснат“ и се използва като термин в спортната фехтовка (туше), потвърждение, че противникът е нанесъл удар. — б.пр.