— Каква е вашата цел?
Хенкок замълча за миг.
— Искам да стигна до брега.
Гамаш си пое дълбоко въздух и бавно, продължително издиша. Пасторът го наблюдаваше.
— Не всеки успява да пресече реката — рече главният инспектор тихо.
— Такъв е животът.
Детективът кимна.
„Вярвам ви“ — прошепна младежкият глас.
Арман Гамаш преви гръб, опря лакти в коленете си и преплете силните си пръсти. С едната си длан стисна другата, която леко трепереше. Отпусна брадичка върху сплетените си ръце.
— Допуснах ужасни грешки — продума най-накрая, загледан в полумрака. — Не виждах цялата картина, макар че всички улики бяха пред очите ми. Не схванах ситуацията, докато не стана твърде късно, и дори тогава допуснах ужасна грешка.
Коридорът, затворената врата. Грешната врата, грешната посока. Секундите отлитаха. Тичането към другата врата, лудешки разтуптяното сърце.
„Не се бой, синко. Всичко ще бъде наред.“
Разбиването на вратата. Гледката на слабичкия силует, обърнат с гръб към тях, с лице към стената. С лице към часовника. Който тиктакаше.
„Да, сър, вярвам ви.“
Все по-близо до нулата.
Гамаш направи усилие да върне мислите си в притихналата църква и извърна поглед към Том Хенкок.
— Понякога животът ни поема в посока, която не сме избрали — промълви свещеникът едва чуто. — Затова трябва да се научим да се приспособяваме. Никога не е твърде късно да сменим курса.
Детективът остана смълчан. Знаеше, че младият пастор греши — понякога бе твърде късно. Генерал Монкалм го бе разбрал. Разбрал бе.
— Трябваше да разпродадат онези кашони с книги — каза Том Хенкок накрая, потънал в своите собствени мисли. — Ето ви на символика: Литературно-историческото дружество, задръстено от нежелани английски слова. Затиснато под тежестта на миналото.
— Je me souviens — прошепна Гамаш.
— То ще ги повлече към дъното — отбеляза преподобният тъжно.
Главният инспектор започваше да разбира англоезичната общност и случая, който разследваше.
И самия себе си.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
— Още десет.
Клара изпъшка и вдигна двата си крака едновременно.
— Дръжте гърба изправен!
Художничката пренебрегна указанието. Ама че грозна работа. Със сигурност не го правеше както трябва, но, дявол да го вземе, беше решена да продължи.
— Едно, гррр, две, уффф, три…
— Разказах ли ви за онзи ден, когато ходих на ски на Мон Сан Реми?
Инструкторката Пина очевидно нямаше нужда да диша. Краката и ръцете й сякаш не бяха свързани с тялото и се движеха с войнишка точност, докато жената си лежеше на постелката и бърбореше, все едно беше на кафе с приятелки.
Мирна се потеше обилно и ругаеше, а понякога издаваше и други звуци, докато Рики Мартин пееше Livin’ La Vida Loca. Клара винаги се чувстваше по-добре, когато спортуваше с Мирна, защото с лекота можеше да прехвърли вината за почти всички прегрешения и възклицания на приятелката си. А и не беше никак трудно да се скрие зад нея. Цялата група можеше да се скрие зад Мирна.
Тъмнокожата книжарка се обърна към Клара:
— Ако я държиш, мога да я убия.
— Ама как така? Никога няма да се измъкнем.
Клара бе обмисляла възможността. Досега бе направила дванайсет от десетте повдигания на краката, които инструкторката бе обявила. В момента Пина се оплакваше горчиво от сноубордистите и движеше нагоре и надолу пневматичните си крака без видимо усилие.
— Никой няма да ни издаде — заяви Мирна и вдигна краката си с около милиметър. — А ако някоя заплаши да каже, ще убием и нея.
Доколкото можеше да прецени Клара, планът не беше никак лош.
— Докъде стигнахте с вдигането на краката? — попита Пина. — Три, четири…
— Добре, Бъгси99, ще участвам — изпръхтя художничката.
— И аз — обади се Доминик Жилбер, която лежеше от другата страна на Клара. Гласът й бе почти неузнаваем, както и моравото лице.
— Мили боже — провикна се Съпругата от другия край на стаята, — направете го възможно по-скоро!
— Кое? — попита Пина и започна да кара въображаемо колело с крака, вдигнати във въздуха.
— Да те убием, много ясно — сопна се Мирна.
— А, това ли? — разсмя се Пина. Така и не бе разбрала колко близо бяха жените от групата до извършване на престъпление по време на всеки неин час.
Двайсет минути по-късно заниманието завърши с тай чи движение, по време на което Клара медитираше върху темата „убийство“. Добре че обожаваше Пина и имаше нужда да посещава часовете й.