— Липсва ли ти?
„Добър въпрос — помисли си Клара. — Липсва ли ми?“
— Понякога. Към края на живота си заболя от алцхаймер. — Когато видя израженията на другите жени, художничката побърза да ги успокои: — Не, не, всъщност странното е, че последните ни няколко години заедно бяха сред най-хубавите.
— Когато е изгубила разсъдъка си? — попита домакинята. — Започвам да разбирам защо са ти викали Куку.
Клара се разсмя.
— Всъщност стана нещо като чудо. Майка ми забравяше какво ли не — адреса си, сестрите си. Забрави кой е татко, дори кои сме ние. Но освен всичко останало забрави да се ядосва. Беше прекрасно — усмихна се. — Колко ни олекна! Вече не си спомняше дългия списък от оплаквания. Превърна се в един чудесен човек.
Забравила бе как да обича, но и как да мрази. Клара нямаше нищо против тази сделка.
Жените продължиха да разговарят за любовта, за детството, за родителите, които са изгубили, за Спок и за хубавите книги, които са прочели.
С грижа една към друга споделиха часовете до обяд, когато вече бяха готови да се срещнат със зимния ден. Клара крачеше към дома с трохи от кифлички в косата и вкус на лайка по устните. Размишляваше за бащата на Стария, застинал във времето. И за изражението на Марк Жилбер, когато се бе появила пукнатината.
Арман Гамаш седеше в пекарната „Паяр“ на улица „Сен Жан“ и се взираше в дневника на Огюстен Рено. Хенри лежеше, свит на кравайче под масата, докато отвън хората с наведена глава се тътреха през снега и студа.
Каква беше връзката между отлъчения свещеник Шиники и любителя археолог Огюстен Рено? Инспекторът бе вперил поглед в развълнувано подчертаните думи в дневника на Рено, удивителните знаци, оградените имена на четиримата мъже. Шин, Дж. Д., Патрик, О’Мара. Мастилените кръгове бяха толкова настойчиви, че писалката почти бе скъсала хартията. А под този запис стояха каталожните номера.
9-8499
9-8572
Почти със сигурност тези номера се отнасяха за книги, продадени от Литературно-историческото дружество — част от партидата, дарена от икономката на Шиники и престояла в кашони в мазето повече от век.
Огюстен Рено бе купил изданията от търговеца на употребявани книги Ален Дусе. На два пъти. Първо през лятото, след това още един кашон преди няколко седмици.
Какво е пишело в тези книги?
Какво е притежавал Шиники, което толкова е развълнувало Огюстен Рено?
Гамаш отпи от горещия шоколад.
Навярно е имало нещо общо с Шамплен, въпреки че свещеникът не е проявявал интерес към основателя на Квебек.
Шин, Патрик, О’Мара, Дж. Д. 18 и нещо.
Ако Шиники е бил на деветдесет, когато е починал през 1899 година, значи е бил роден през 1809. Дали числото беше 1809? Или 1899? Може би. Но докъде водеше това?
Доникъде.
Детективът присви очи.
Погледна отблизо числото 1809, сетне рязко затвори бележника, изгълта на един дъх напитката, остави пари на масата и с Хенри бързо излязоха в студения ден. Гамаш вземаше разстоянието с широки крачки и базиликата растеше пред погледа му, докато се приближаваше към нея.
Спря се на ъгъла и застина в своя свят, където снегът и режещият мраз не можеха да го докоснат. Свят, където Шамплен бе починал и погребан наскоро, а след това тялото му бе преместено и повторно погребано.
Свят на улики, пръснати из вековете, заровени като трупа на мъртвец.
Обърна се и с бърза крачка се запъти нагоре по „Жарден“. Спря пред красивата старинна порта с номер от ковано желязо.
1809.
Почука и зачака. Сега вече усещаше студа, а Хенри се притискаше до крака му в търсене на топлина и утеха. Гамаш тъкмо се готвеше да си тръгне, когато вратата първо леко се открехна, а след това се отвори напълно.
— Entrez101 — покани ги Шон Патрик и отстъпи, за да направи път на хапещия вятър, който нахлу в дома му.
— Съжалявам, че отново ви безпокоя, мосю Патрик — започна главният инспектор, докато стояха в тъмното и тясно фоайе, — но имам няколко въпроса. Може ли? — Детективът посочи с жест към вътрешността на къщата.
— Добре — отвърна Патрик и неохотно поведе госта си. — Накъде?
— Дневната, ако обичате.
Озоваха се в познатото помещение, обградени от строгите погледи на предците от рода Патрик.
— Това са вашите прабаба и прадядо, ако не греша? — Гамаш имаше предвид двойката, застанала за снимка пред същия този дом. Старата фотография бе чудесна: двама души в жълтеникави тонове, със сериозни изражения, облечени в най-официалните си дрехи.
— Те са. Снимали са се в годината, когато са купили къщата.