— Казвам се Арман Гамаш. Помагам за разследването на убийството на Огюстен Рено.
— Вие сте от Sûreté. Тук нямате юрисдикция. Вървете си и не се бъркайте в чужди работи.
Скованият гръб все така не помръдваше.
Инспекторът го погледа замислено известно време.
— Не искате ли да помогнете?
— Вече помогнах. — Серж Шевре се обърна и се втренчи гневно в детектива. — Прекарах цял следобед с инспектор Ланглоа в мазето на Литературно-историческото дружество. Изгубих си неделята да копаем и знаете ли какво намерихме?
— Картофи?
— Картофи. И това е много повече, отколкото Огюстен Рено е намерил по време на всичките си разкопки в търсене на Шамплен. Не искам да бъда груб, но, ако обичате, вървете си и ме оставете да работя.
— По какво работите? — приближи се Гамаш.
Намираха се в подземието на параклиса към урсулинския манастир. Осветено бе от прожектори, а в средата на главното помещение бяха разположени дълги работни маси. Доктор Серж Шевре стоеше край най-дългата.
— Правим разкопки тук от известно време.
Главният инспектор отмести поглед към дупката пред една от грубите каменни стени.
— Там ли са били погребани генерал Монкалм и неговите хора?
— Не, намерихме ги ето там. — Шевре посочи друга част от мазето, а след това продължи да работи.
Детективът направи няколко крачки и надникна. Никога преди не бе влизал в това подземие, но бе чел за него още в училище. Героичният генерал яздел великолепния си жребец пред строя, вдъхвал кураж и сила на войниците си. После — залп, пълководецът бил ранен, но останал на гърба на коня си. Когато станало ясно, че губят битката и че Бугенвил няма да пристигне, френската войска се оттеглила зад стените на града. Монкалм яздил дотук, а от двете му страни го подкрепяли пехотинци. Довели го точно на това място, където можел да издъхне в покой.
За удивление на всички, генералът издържал до следващия ден, когато предал богу дух.
Монахините се бояли, че английските войници може да осквернят тялото, а и се страхували от репресии, затова погребали генерала там, където издъхнал. След време изкопали черепа и една от бедрените кости, преместили ги в параклиса и там ги съхранявали и се молели пред тях.
Мощи.
Такива неща имаха сила в Квебек.
Чак наскоро генерал Монкалм отново се бе върнал при своите войници, редом с които бе загинал. Останките му бяха повторно погребани преди няколко години в масов гроб, в който почиваха всички убити в рамките на един кошмарен час на полето, някога принадлежало на фермер на име Авраам.
Французи и англичани — заедно за вечни времена. Достатъчно дълго, за да се помирят.
Гамаш погледна главния археолог, който се бе надвесил над парче метал и отстраняваше с четчица мръсотията по него. Това не беше ли оскверняване на гробове? Не можеха ли да оставят мъртвите на мира? Защо бяха изровили останките на генерала и го бяха погребали повторно с всички почести, а на няколкостотин метра оттам бяха издигнали огромен паметник? Каква беше целта?
Гамаш я разбираше. Всички я разбираха.
Целта беше никога да не бъдат забравени смъртта и саможертвата. Кой бе загинал и кой се бе пожертвал. Град Квебек може и да бе издигнат върху вяра и кожи, но истински живот му вдъхваха символите. И паметта.
Главният инспектор се обърна и забеляза, че доктор Шевре се взира към мястото, където генерал Монкалм е бил погребан, а след това изровен.
— Dulce et decorum est — проговори археологът.
— Pro patria mori102 — завърши фразата Гамаш.
— Познавате ли творчеството на Хораций? — попита Шевре.
— Чувал съм този цитат.
— Сладко и почтено е да се умре за отечеството. Великолепно — отбеляза археологът, докато се взираше някъде в далечината зад Гамаш.
— Така ли мислите?
— Не сте ли съгласен, мосю? — Шевре изгледа главния инспектор с подозрение.
— Не. Това е стара и опасна лъжа. Понякога смъртта е необходима, но никога не е сладка и рядко е правилна. По-скоро е трагична.
Мъжете впериха един в друг гневни погледи.
— Какво искате? — попита пак археологът.
Беше висок и слаб, твърд и остър. Като бойна брадва, прицелена в Гамаш.
— Защо Огюстен Рено е проявил интерес към книги, принадлежали на Шарл Шиники?
Както се и очакваше, доктор Шевре погледна детектива така, сякаш си е загубил ума.
— Какво пък значи това? Дори не разбирам въпроса.
— Малко преди да бъде убит, Рено е попаднал на две книги, които са го развълнували. Източник било Литературно-историческото дружество, но изданията са били в колекцията на отец Шиники. Знаете за кого говоря, нали?
102