— Мисля да те черпя една закуска, Емил.
Комо също се изправи. И неговите очи вече блестяха:
— Мисля, че знам къде.
След двайсет минути вече бяха изкачили стръмния и хлъзгав склон на улица „Кот дьо ла Фабрик“ и се бяха спрели, за да си поемат въздух и да погледат внушителната базилика „Нотр Дам“. Тя заемаше мястото на някогашната мъничка църква, построена от йезуитски свещеници и монаси с подкрепата на Шамплен. Скромният параклис в Новия свят бил посветен на Дева Мария и отбелязвал връщането на Квебек във френски ръце в протичалата по онова време с променлив успех борба с англичаните за стратегическата колония.
Тук се бе състояло погребението на великия човек, тук бяха почивали останките му, макар и за кратко. В един момент Огюстен Рено е бил убеден, че Шамплен все още лежи под малкия параклис „Свети Джоузеф“. Любителят археолог бе открил там обкован с олово ковчег и няколко старинни монети. Започнал бе разкопки без разрешение, с което бе предизвикал буря, въвлякла дори и Църквата. Отец Себастиен бе застанал на негова страна и така бе вбесил главния археолог.
Но в крайна сметка нямаше откритие. Нямаше го и Шамплен.
Странно, но ковчегът така и не бил отворен. Всички били единодушни, че няма как в него да е Шамплен. Рядка проява на уважение към мъртвите от страна на археолозите, Рено и Църквата, която нямаше нищо против да изрови останките на генерал Монкалм, но бе отказала да оскверни този анонимен труп.
Докато продължаваше да крачи, Гамаш се замисли. Ами ако Шамплен не е бил погребан първоначално в параклиса, а в гробището? Архивите, в които е било описано точно къде е положен бащата на Квебек, бяха изгубени в пожара. Дори конкретното местоположение на гробището оставаше под въпрос. Но ако се е намирало до параклиса, тогава е било точно…
Тук.
Гамаш спря. Над него се издигаше могъщият „Шато Фронтенак“, а малко по-нататък — и самият Шамплен, внушителен и невъзможно героичен, отправил поглед към града.
А пред главния инспектор? Ресторант „Старият чифлик“.
Детективът свали ръкавиците си, бръкна в джоба на сакото и извади старата жълтеникава снимка, направена през 1869 година.
Направи няколко крачки назад, след това две-три надясно, после спря. Погледна снимката, свери я с реалната гледка пред себе си. И още веднъж, и после пак. Голите му пръсти се бяха зачервили и студът ги щипеше, но той продължаваше да стиска фотографията. Искаше да е сигурен.
Да.
Това беше. Точното място, където Патрик и О’Мара бяха позирали за снимка преди век и половина в един горещ летен ден.
Участвали са в разкопките под „Старият чифлик“ и нещо, което са намерили там, е развеселило иначе начумерените мъже. Преди да стане ресторант, „Старият чифлик“ е бил частен дом. А преди това? Гора или поле.
А може би гробище.
„Старият чифлик“ се бе превърнал едва ли не в заведение за бързо хранене. Имал бе и по-добри времена. Дори бомбардировка от английски снаряди щеше да е по-добре от това, което му се бе случило през последните години.
Наперени сервитьорки, облечени с подобие на старинни костюми, наливаха слабо кафе в евтини бели чаши. На твърдите и неудобни, умишлено състарени дървени столове бяха насядали туристи, които, обнадеждени от очарователния екстериор, бяха потърсили същото и вътре.
И се бяха разочаровали.
Пред Емил и Гамаш сервираха чаши с кафе, пълни до ръба. Успели бяха да се настанят на сепаре с износена червена тапицерия от изкуствена кожа. Разкъсванията и пукнатините по седалките бяха облепени с лъскаво сребристо тиксо.
Инспекторът потърси погледа на своя ментор. И на двамата им ставаше лошо от случилото се с това легендарно място. За Стария Квебек се бяха водили сражения и французите храбро бяха защитавали своето patrimoine107. Отскубвали бяха града от хватката на англичаните отново и отново само за да го съсипят собственоръчно векове по-късно.
И все пак вътрешността на ресторанта в момента не трябваше да вълнува Емил и Гамаш. Нито пък външността. От значение бе онова, което се криеше под него. След като си избраха непретенциозна закуска — бекон и пържени яйца, мъжете обсъдиха различните теории. Сервираха им поръчката с допълнение от домашни пържени картофки и печен боб. Изненадващо, но яйцата се оказаха съвършено приготвени, беконът — хрупкав, a pain de ménage108 наистина беше домашно изпечен, топъл и вкусен. Когато се нахраниха и платиха, Гамаш отново повика сервитьорката.
— Имам още една молба.
— Каква?
Жената бе нетърпелива. Получила бе бакшиша си и искаше да си заработи следващия и следващия — докато изкара достатъчно, за да осигури покрив над главата си и скромна прехрана за себе си и децата си. А тези заможни господа с хубави дрехи, които миришеха на сапун и още нещо, я бавеха.