Стаите бяха облепени с красиви пищни тапети по дизайн на Уилям Морис109. Блестящата махагонова ламперия покриваше долната третина на стените. Тук-там върху изящния паркет бяха постлани индийски килими.
— Елате с мен. Закусвам в малката дневна.
Гамаш тръгна след Елизабет и тя го отведе в светло и просторно помещение. В камината гореше огън, по стените бяха наредени етажерки с книги, a jardinières110 с кичести папрати и коледни кактуси освежаваха атмосферата. На ниската табуретка пред огнището бе оставен поднос със закуска — препечени филийки, конфитюр и две чашки от костен порцелан.
— Да ви сипя? — попита Елизабет.
— Да, благодаря.
Наля му кафе и Гамаш добави малко сметана и захар. Разположи се на удобния стол срещу дивана, където седна домакинята. Забеляза книги, пръснати по пода, и три вестника: Le Devoir, Le Soleil и Gazette.
— Какво ви води в ЛИД толкова рано, господин главен инспектор?
— Близо сме до разкриването на заглавията, които Огюстен Рено е придобил от вашата разпродажба.
— Колко неловко — усмихна се леко възрастната дама. — Нашите критици ще се окажат прави. Неудобна ситуация. Да не сме продали книги, които е трябвало да останат при нас?
Гамаш се взря в очите й. Погледът й бе твърд, непоколебим, може би някъде дълбоко в него се таеше страх от отговора му, но все пак тя искаше да го чуе. Докато изучаваше жената, няколко подробности привлякоха вниманието му. Избелялата и дори леко протрита тапицерия на дивана и на собствения му стол. Няколко подути и разместени дъски от дюшемето на пода. Лесно бе да се заковат на местата им. На една от вратичките на шкафа липсваше дръжката.
— Боя се, че да. Личните дневници на отец Шиники.
Елизабет Макуъртър затвори очи, но не сведе глава. Когато ги отвори отново след миг, погледът й все още беше стабилен, но може би в него се бе прокраднала малко тъга.
— О, боже, лоша новина. Ще трябва да съобщим на управителния съвет.
— Засега ще ги задържим като доказателствен материал по случая, но предполагам, че ако поговорите с вдовицата на мосю Рено, тя ще е склонна да ви ги продаде на приемлива цена.
Домакинята въздъхна с облекчение:
— Би било чудесно. Благодаря ви.
— Един дневник липсва обаче. От 1869 година.
— Наистина ли?
— Това е една от книгите, които търсим, защото Огюстен Рено е записал каталожния й номер в своя дневник.
— И защо 1869?
— Не зная.
Донякъде беше вярно. Всъщност Гамаш много добре знаеше, но още не искаше да говори за това.
— А другата книга?
— Също липсва. Намерихме партидата, в която е била закупена, но няма как да разберем самото заглавие. — Детективът внимателно остави чашката си върху подноса. — Чували ли сте за среща в Литературно-историческото дружество, на която са присъствали отец Шиники, Джеймс Дъглас и двама ирландски работници?
— В края на XIX век? — Звучеше изненадана. — Не. Ирландски работници, казвате.
Гамаш кимна. Жената се намръщи, но не коментира.
— Какво има?
— Просто ми се струва малко вероятно по онова време ирландци да са влизали в Литературно-историческото дружество. В наши дни имаме доста членове с ирландски произход. За щастие, вече няма чак такова разграничаване. Но се опасявам, че тогава е имало силна неприязън между ирландци и англичани.
Инспекторът знаеше, че това е слабостта на новите светове. Хората носят със себе си старите конфликти.
— В наши дни напрежението се е уталожило, така ли?
— Да, с течение на времето нещата се пооправиха. Освен това сме твърде малки общности, не можем да си позволим да враждуваме.
— Спасителната лодка? — усмихна се Гамаш и взе чашката с кафе.
— Спомняте си това сравнение? Да, за същото говоря. Кой би бил толкова глупав, че да клати спасителна лодка?
И какво ли биха направили пътниците в нея, за да запазят мира, запита се главният инспектор. Отпи глътка кафе и отправи поглед към стаята. Беше поизносена, но комфортна, можеше да си представи да живее в такава стая. Но нима домакинята не забелязваше захабените тапицерии и олющената боя, малките повреди, които се трупаха и плачеха за ремонт? Гамаш знаеше, че когато някой живее дълго време на едно място, спира да го вижда такова, каквото е, защото в съзнанието му то завинаги остава такова, каквото е било.
И все пак отвън къщата бе поддържана — боядисана и ремонтирана.
— Като си говорим за малки общности, познавате ли семейство Мъндин?
— Мъндин? Да, разбира се. Мъжът години наред държеше процъфтяващ магазин за антики на „Пти Шамплен“. Имаше прекрасни вещи. Случвало се е и аз да занеса нещо.