— С мен ли си, полицай Моран?
— Да, сър — отвърна колеблив тънък гласец.
— Ще те открия навреме. — Всяка дума бе произнесена бавно, с натъртване. Думи от камък и скала, здрави думи. — Спри да си представяш най-лошото.
— Но…
— Слушай ме — нареди началникът. — Разбирам какво правиш. Нормално е, но трябва да спреш. Представяш си как часовникът стига до нула и бомбата избухва. Прав ли съм?
— Нещо такова. — Последва запъхтян дъх, сякаш младежът бе участвал в надбягване.
— Спри. Ако искаш да си мислиш за предстоящи неща, мисли как ще видиш отново Сюзан, майка си и баща си. Мисли за страхотните истории, с които ще отегчаваш децата си. Контролирай мислите си и ще можеш да контролираш и емоциите си. Доверяваш ли ми се?
— Да, сър. — Гласът вече бе по-силен.
— Доверяваш ли ми се, полицай Моран? — настоя главният инспектор.
— Да, сър. — Още по-уверен глас.
— Мислиш ли, че бих те излъгал?
— Не, сър. Никога.
— Ще те открия навреме. Вярваш ли ми?
— Да, сър.
— Какво ще направя?
— Ще ме откриете навреме.
— Никога, ама никога не го забравяй.
— Да, сър. — Гласът на полицай Моран бе силен и уверен също като на главния инспектор. — Вярвам ви.
— Добре.
Гамаш продължи да говори, за да позволи на младия служител да си почине. Разказа за първата си работа — трябвало да почиства дъвки от пероните на метрото в Монреал. Сподели как се запознал с мадам Гамаш. И как се влюбил.
Вече не ще има самота.
Докато приказваше, не спираше да следи и съобщенията на компютърния си екран. Информацията от инспектор Бовоар и полицай Никол прииждаше, когато изолираха фрагменти от записите и докладваха какво са открили. Звуци, скрити във фоновия шум. Самолети, птици, влакове. Ехо. И неща, които не се чуваха. Коли и камиони.
Полицай Лакост най-сетне се включи от селото на индианците кри. Разследването й на терен все повече доближаваше екипа до истината.
Главният инспектор погледна часовника. Оставаха четири часа и седемнайсет минути.
В ушите му Пол Моран разказваше за хокейния сезон на „Канейдиънс“:
— Мисля, че най-сетне имаме шанс за купата.
— Да — съгласи се Гамаш, — и аз смятам, че имаме шанс.
В библиотеката на Литературно-историческото дружество Арман Гамаш посегна към първата книга. През следващите няколко часа сградата бе отворена, доброволците пристигнаха и се заловиха за работа, появи се мистър Блейк и седна на любимото си място. Дойдоха и други посетители, намериха си книги или четоха периодични издания, после си тръгнаха.
През цялото това време горе на балкона детективът вадеше книга след книга и преглеждаше всяка от тях. Най-накрая — тъкмо минаваше обяд — седна на стола срещу мистър Блейк. Размениха си любезности и след това потънаха в четивата си.
В един часа Арман Гамаш се изправи, кимна на възрастния джентълмен и излезе. В чантата си изнесе скришно две книги.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Мирна връчи на Клара книга:
— Мисля, че ще ти хареса. Една от любимите ми е.
Художничката я обърна и разгледа. „Соломон Гърски беше тук“ от Мордекай Рихлер113.
— Хубава ли е?
— Не, пълен боклук. Продавам само боклуци и, разбира се, горещо ги препоръчвам.
— Значи Рут е била права — отбеляза Клара. Посочи с книгата към Мирна. — Благодаря ти.
— Няма защо — отвърна тъмнокожата жена и седна срещу приятелката си. — Е, казвай.
Печката на дърва сгряваше книжарницата и не позволяваше на вездесъщия чайник върху котлона да изстине. Художничката отпи от любимата си чаша и се зачете в анотацията на задната корица на книгата, като се престори, че не е чула подканата.
— Какво става? — настоя книжарката.
Клара я погледна невинно.
— С кое?
Мирна я стрелна с изпепеляващ взор:
— Кроиш нещо. Познавам те. Какво беше това у Доминик вчера след часа по гимнастика?
— Интересен разговор.
— Нищо подобно. — Книжарката наблюдаваше Клара. От няколко дни искаше да я хване и да я разпита, а случката в СПА хотела само затвърди желанието й.
Гостенката й бе намислила нещо.
— Толкова очевидно ли беше? — Клара остави книгата и погледна приятелката си разтревожено.
— Ни най-малко. Съмнявам се някой да е забелязал.
— Ти си забелязала.
— Така е, защото съм много умна. — Усмивката на едрата жена угасна и тя се наведе към Клара: — Не се притеснявай, сигурна съм, че на никой друг не му се е сторило странно. Но въпросите ти бяха някак необичайни. Защо подхвана темите за Жан Ги, Оливие и всичко останало?