Художничката се поколеба. Не очакваше някой да я попита и нямаше подготвена лъжа. Колко глупаво. Какви бяха стандартните й лъжи?
„Утре вечер съм заета“; „Артистичният свят е твърде консервативен и не може да оцени творбите ми“; „Кучето беше“ или в друг вариант — „Рут е виновна“. Това можеше да се отнася за всичко, като се започне от миризми, мине се през липсваща храна и се стигне до кал по пода в къщата. А понякога и за нейните картини.
Но за този случай сякаш не пасваше.
— Мисля, че пристигането на инспектора в селото просто ми напомни за Оливие, това е.
— Глупости.
Клара въздъхна. Беше се изложила. Веднъж да поеме ангажимент към Бовоар и сега беше напът да наруши обещанието си.
— Не казвай на никого.
— Няма.
Вярваше на Мирна, но Бовоар пък се бе доверил на нея. Ами, какво да се прави… негов проблем.
— Инспектор Бовоар не е дошъл да лекува раните си. Изпратен е, за да поднови неофициално разследването по случая на Оливие.
Книжарката се усмихна.
— Надявах се да е това. Единственото друго обяснение беше, че си се побъркала.
— И ти не беше сигурна кое от двете е?
— Трудно е да се разбере. — Погледът на тъмнокожата книжарка блесна. — Новината е чудесна. Значи мислят, че Оливие може да не е убиецът на Отшелника? Но тогава кой би могъл да е?
— Там е въпросът. Изглежда, възможните заподозрени се ограничават до Рор, Хавък, Марк, Венсан и Стария Мъндин. Ако питаш мен, онова, което Съпругата каза за убиването, беше доста странно.
— Вярно — съгласи се Мирна. — Обаче…
— Обаче ако тя или Стария наистина бяха забъркани в случая, никога нямаше да отвори дума за убийства. Щеше да си мълчи.
— Ти го каза.
Сепнаха се и гузно извърнаха очи. На вратата, която свързваше книжарницата и бистрото, стоеше инспектор Бовоар.
— Тъкмо вас търсех — съобщи следователят и ги изгледа намръщено. — За какво си говорите?
За разлика от Гамаш, който бе способен да проведе разпит така, че да звучи като приятна раздумка, Жан Ги имаше таланта да придава обвинителна окраска дори на любезни въпроси.
Но този път имаше основание и двете жени го знаеха.
— Чай? — предложи Мирна и се зае да шета: наля от топлата напитка в нова чаша и допълни чайника върху печката с още гореща вода и пликче с билки.
Клара нямаше какво друго да направи, освен да избягва погледа на Бовоар. Инспекторът седна до нея и я стрелна гневно с очи.
„Кучето беше. Кучето беше.“
— Разказах всичко на Мирна — призна художничката и замълча за няколко секунди. — Рут е виновна.
— Всичко? — понижи глас Бовоар.
— Е, чух, че сред нас все още се разхожда убиец — включи се книжарката, щом подаде чаша на госта и седна на стола си.
— Почти — отвърна Клара.
Инспекторът поклати глава. Всъщност го бе очаквал, а и случилото се не беше непременно лошо. Мирна бе съдействала на началника му и преди. Въпреки че Бовоар никога досега не бе търсил помощ от жителите на селото, подозираше, че може и да са му полезни. А и вече нямаше избор.
— И какво мислите? — обърна се към Мирна.
— Разкажете ми повече. Има ли нови следи?
Жан Ги сподели за скорошния си разговор с Гамаш и за информацията, която бе получил началникът в град Квебек относно семействата на Стария Мъндин и Карол Жилбер.
— Волошини? — повтори Клара. — Во? Woo?
— Възможно е — кимна Бовоар.
— В СПА хотела има много старинни мебели — отбеляза Мирна. — Дали са купени от улица „Нотр Дам“?
— От магазина, където Оливие е продавал вещите на Отшелника? — предположи инспекторът. — Според вас може някой от семейство Жилбер да е влязъл и да е разпознал някои от предметите, които Оливие е занесъл там?
— Именно — потвърди книжарката. — Карол Жилбер е могла просто да попита неангажиращо собственика откъде се е сдобил с тях. Той й е казал за Оливие и за Трите бора и — voilà114.
— Не, не се връзва — отсече Бовоар.
— Разбира се, че се връзва. Даже идеално — настоя Клара.
— Замислете се — обърна се детективът към нея. — Оливие е продал тези вещи на антикварния магазин преди години. Ако от семейство Жилбер са попаднали на тях, защо са чакали почти десет години, преди да купят старото имение „Хадли“?
Тримата седяха и размишляваха. Клара и Мирна започнаха да подхвърлят други теории, но Бовоар остана потънал в собствените си мисли.
За имената. За семействата. И за търпението.