— Казвам ви, ще го направя — заяви уверено Мирна и отпи от горещия си шоколад.
— Няма! — разсмя се Клара. — Всяка зима повтаряш едно и също и никога не предприемаш действия. А и вече нямаш време.
— Видя ли отстъпките за късни резервации? Погледни! — Едрата книжарка подаде на приятелката си страницата с рубриката за пътешествия в съботно-неделното издание на монреалския вестник „Газет“ и посочи едно каре.
Клара го прочете и вдигна вежди.
— Всъщност не е никак зле. Куба?
Мирна кимна.
— Ще пристигна тъкмо за вечеря. Още днес. Четиризвезден комплекс. В цената е включено всичко.
— Я да видя — обади се Габри и се надвеси над Клара.
Художничката бе успяла да оцапа вестника с мармалад, макар че наоколо не се виждаше никакъв мармалад. Всички знаеха, че това е специалният й талант. Клара сякаш бе способна по чудодеен начин да произвежда лекета и велики художествени творби. Колкото и да бе странно обаче, никога не бяха виждали петна от сладко или трохи от кроасан върху картините й.
Габри хвърли бърз поглед към страницата и след малко се облегна в креслото си.
— Нищо интересно — обяви. — В „Конде Нает“32 има по-хубави реклами.
— Там пускат снимки на полуголи мъже, наклепани с масло и полегнали на плажа — отвърна Мирна.
— Ето за това бих платил — рече Габри. — Особено ако в цената е включено всичко.
Разговаряха за едно и също всяка събота. Сравняваха цените на екзотични екскурзии, избираха карибски круизи, спореха дали е по-добре на Бахамите или в Барбадос, в Сан Мигел де Алиенде или Кабо Сан Лукас. Тропически дестинации далеч от непрестанно сипещия се сняг. Дълбок, пръхкав и равномерен.
И все пак никога не заминаваха, независимо колко изкушаващи бяха офертите. Габри знаеше защо. Мирна, Клара и Питър знаеха защо. И това нямаше нищо общо с теорията на старата поетеса Рут: „Всичките сте шибани ленивци, мързи ви да се мръднете.“
Е, беше донякъде права.
Габри отпи от своето café au lait и се вгледа в танцуващите пламъци, заслушан в познатото бърборене на познатите гласове. Огледа интериора на бистрото: запазените стари греди под тавана, широките дъски по пода, прозорците със старинни декоративни решетки и разнообразните антични мебели, които не си подхождаха, но пък бяха много удобни. Сетне погледна към тихото уютно селце отвън.
Нямаше място на света, по-топло от Трите бора.
През прозореца забеляза, че по улица „Мулен“ се спуска кола. Подмина новия хотел със СПА на хълма, продължи покрай англиканската църква „Свети Тома“ и заобиколи селския площад. Движеше се бавно, а зад нея оставаха следи от гуми в прясно навалелия сняг. Габри видя как автомобилът се приближи към старата тухлена къща, където някога бе живяла Джейн Нийл. И спря.
Колата бе непозната. Ако Габри беше улично псе, щеше да се разлае. Не за да предупреди някого, не от страх, а от вълнение.
В Трите бора рядко пристигаха посетители, освен ако не се натъкнеха по случайност на селцето в долината, след като се отклоняха твърде много от пътя си. Объркваха се. Изгубваха се.
Габри и партньорът му Оливие бяха открили Трите бора точно така. Нямаха намерение да остават. Имаха други, много по-велики планове за живота си, но щом зърнаха селото с къщичките от камък и с бели дъсчени облицовки, домовете от времето на имперските лоялисти, разцъфналите лехи с рози, ралици и декоративен грах, пекарната и бакалията, решиха да останат. Вместо да покорят Ню Йорк, Бостън или дори Торонто, се установиха в това затънтено местенце. И не възнамеряваха да си тръгнат никога.
Оливие отвори бистрото, обзаведе го със старинни мебели, събрани от съседните къщи, и предлагаше всичките за продажба. После купиха някогашната странноприемница за пътуващите с дилижанс, която се намираше от другата страна на улицата, и я превърнаха в пансион. Той бе чедото на Габри.
Но сега, след като Оливие вече го нямаше, партньорът му бе поел грижата и за бистрото. Отваряше го всеки ден заради приятелите си. И заради Оливие.
Габри продължаваше да гледа през прозореца. От колата слезе мъж. Беше твърде далеч, а и дебело облечен заради снега — с дълго яке, плетена шапка и шал. Нямаше как да го разпознае. Всъщност можеше и да е жена. Можеше да е всеки. Но управителят на бистрото скочи от стола, а сърцето му подскочи в гърдите.
— Какво става? — поинтересува се Питър.
Високият слаб мъж, който допреди малко седеше на дивана, кръстосал дългите си крака, се наведе. На привлекателното му лице се изписа любопитство. Явно се радваше, че се е намерило нещо да го спаси от дискусията за екзотични почивки. Макар че и Питър бе художник като съпругата си, не го биваше особено в хипотетичните разговори. Приемаше ги твърде буквално и се напрягаше, когато Клара обясняваше как само за петнайсет хиляди долара могат да наемат един от луксозните апартаменти на круизния лайнер „Куин Мери 2“33. Това натоварване бе равносилно на тренировката му за деня. След нея вече можеше да обърне внимание на Габри, чието внимание пък бе погълнато от непознатия, който бавно газеше в снега.
32
Американска медийна компания, собственик на множество печатни издания, сред които и туристическо списание. — б.пр.