Беше сам в колата и никой не можеше да види неговата слабост. Почти позволи на сълзите да закапят по лицето му.
Времето, с което разполагаше Амар, беше малко, но той реши, че може да си позволи лукса на едно носталгично отклонение. Когато стигна разклонението към Бейт Шахур, сви вдясно и подкара по стръмния хълм към площад „Мангер“. Макар да беше още ранна утрин, площадът пред черквата на Светото Рождество беше пълен с групи християнски поклонници. Продавачи с подвижни сергии предлагаха сладолед и плодови сокове, а войници патрулираха по двойки, докато други се разхождаха по дължината на високите парапети върху сградите наоколо.
Той паркира колата на паркинга за туристи, защото карането на израелска кола навътре в града би привлякло ненужно внимание. Излезе от площада, преметнал фотоапарат през рамо, и се насочи на запад към пазара. Преди да стигне сергиите, той пресече на юг и се спусна по дълго каменно стълбище между две почти притиснати една в друга редици от къщурки. Когато излезе на улица „Кана“, трябваше да се замисли, преди да си спомни пътя, след което тръгна по улицата до съединяването й с „Джубая“.
Без дори да го съзнава, сега Амар вървеше много бързо. Почти тичаше. Сърцето му биеше бързо, а гърлото му се свиваше от очакване. Дали ще е още там малката каменна къща, която някога му приличаше на дворец? Дали съществуват зелените метални парапети на балконите на втория етаж, където майка му окачаше прането? Дали го има още малкия овчарник в предния двор, върху мрежата на който Джаджа беше скочил от покрива и си беше счупил ръката? Ами уханията? Дали въздухът около дома му пак ще ухае на ястията от пиле и ориз с много подправки, които приготвяха сестрите му?
Ами обичта? Възможно ли е споменът за обичта към брат му още да витае из въздуха? Ами омразата? Дали омразата към баща му не гори като белег, поставен от Аллах над входната врата?
Ето я! Откри я! Но когато спря за миг и я погледна, той разбра, че не е сам. Обърна се и видя група от десетина около дванадесетгодишни арабчета. Те също бяха спрели като него, но краката им продължаваха да потропват по прашната улица като лапи на неспокойни вълчета. Някои от тях носеха кафии. Всички държаха камъни или малки бутилки в ръцете си, а гласовете им издаваха неприятни звуци. Най-голямото от момчетата пристъпи напред.
— Ма ата роце?45 — попита то. На иврит, но с палестински акцент.
Амар инстинктивно погледна надолу към дрехите си. Щеше да се изсмее, защото явно маскировката му беше твърде добра. Спортни обувки като на командосите, сини джинси, риза с пагончета, фотоапарат. Естествено, че са го помислили за нахален израелец.
Внезапно входната врата на дома на Амар се отвори и навън излезе млад човек на около двадесет години. Под пурпурната платнена риза се виждаше, че е мускулест, а когато видя Амар и момчетата, изражението му показа злобна радост.
Внезапно положението с маскировката му вече не беше иронично-хумористично. Какво би могъл да направи Амар? Да се обърне към тях на чист арабски? Териториите гъмжат от израелски шпиони и информатори. Точно в този момент някой може и да го наблюдава. Какво би могъл да каже на младия мъж и на момчетата? „Аз съм великия Амар Камил и съм дошъл да ви освободя?“ или „Това някога беше моят дом и аз искам само да го докосна?“
— Ма ата роце по, йеуди?46
Водачът на бандата отново му извика на иврит и като реши, че мълчанието на Амар се дължи на страх, пристъпи напред и се изплю в лицето му.
Камил реагира инстинктивно. Хвърли се с ръмжене към момчето, но спря в миг, осъзнавайки какво прави. Защото след миг щеше да му се наложи да се брани, да убие.
Обърна се и хукна.
Момчетата го подгониха, като хвърляха камъни и го псуваха на арабски. Той се подхлъзна и падна. Един камък го улучи в гърба, каишката на фотоапарата се скъса и никонът се счупи върху камъните на улицата.
Амар стана и хукна надолу по „Джубая“. Камъните рикошираха от стените наоколо, бутилките се разбиваха и хвърчаха стъкла, докато той тичаше, за да избегне надигналата се против него ярост. Зави надясно и затича по улицата, която извиваше обратно нагоре към „Кана“. Глутницата го следваше по петите. Щом амунициите им свършиха, те изостанаха, защото трябваше да спрат и да съберат още камъни, но когато заизкачва стълбите към пазара, още го следваха. Той прескачаше по три стъпала. По гърба му се стичаше пот, когато зави и изскочи на площад „Мангер“.