Полекичка, с бавни завои метлата се сниши, докато не стигна точно над тревата.
В този момент краката на Тифани решиха да се откопчат и тя тупна на земята.
— Стигнахме! — възкликна бодро г-ца Здравомислова, докато й помагаше да стане. — Много добре се справи!
— Извинявайте за пищенето и за повръщането… — измънка Тифани, препъвайки се в единия от бурканите и събаряйки свещта. Помъчи се да различи нещо в мрака, но й се виеше свят. — Кой запали свещите, г-це Здравомислова?
— Аз. Да влизаме, че ще изпомръзнеме… — започна г-ца Здравомислова.
— А, с магия значи — пробва се Тифани, все още замаяна.
— Е, да де, би могло да се направи и с магия — замисли се г-ца Здравомислова. — Но аз предпочитам с кибрит, което разбира се изисква значително по-малко усилия, а и като се замисли човек, той си е сам по себе си доста вълшебен — тя отвърза куфара от пръта и продължи. — Ето че пристигнахме! Надявам се, че ще ти хареса тук!
Пак изникна този бодър тон. Дори когато й беше лошо и й се виеше свят, и си умираше колкото се може по-скоро да разбере, къде е тоалетната, Тифани все още имаше работещи уши и ум, който независимо колко уморена беше тя, не спираше да мисли. И той си помисли: Този бодър тон е пропукан по ръбовете. Нещо тук не е наред…
Глава трета
Жена с едно на ум
Имаше къщурка, но Тифани не можеше да различи много нещо в тъмното. Около нея растяха нагъсто ябълкови дървета. Тя закачи нещо висящо от някакъв клон, докато следваше поклащайки се г-ца Здравомислова. То се залюшка със звънтене. Малко по-нататък се чуваше също и звук на падаща вода.
Г-ца Здравомислова отвори вратата. Тя водеше към малка, ярко осветена и извънредно прибрана кухня. Огън ламтеше в желязната печка.
— Ммм… Аз нали трябва да съм чирачка? — каза Тифани, все още скапана от полета. — Ще направя нещо за пиене, ако ми покажете къде са нещата…
— Не! — избухна г-ца Здравомислова вдигайки ръце.
Викът изглежда я шокира, защото като ги свали, се беше разтреперила.
— Не… аз… аз не искам да чувам за подобно нещо — продължи тя с по-нормален тон и се опита да се усмихне. — Имала си дълъг ден. Ще те заведа в стаята ти и ще ти покажа какво къде е, и ще ти донеса малко бульон, а чирачка можеш да бъдеш от утре. Няма за къде да се бърза.
Тифани изгледа къркорещото котле на печката и самуна на масата. Беше току-що изпечен хляб, тя можеше да го помирише.
Проблемът на Тифани беше нейният Трети Акъл10. Който казваше: Тя живее сам-сама. Кой тогава е запалил огъня? Къкрещото гърне трябва от време на време да се бърка. Кой го е бъркал? И някой е запалил свещите. Кой?
— Някой друг да е настанен тук, г-це Здравомислова? — поиска да знае тя.
Г-ца Здравомислова хвърли отчаян поглед към котлето и самуна, и пак се обърна към Тифани.
— Не, само аз съм тук — отговори тя и някак си Тифани усети, че казва истината. Или поне някаква истина.
— Утре? — почти се примоли г-ца Здравомислова.
Изглеждаше толкова сконфузена, че на Тифани всъщност й стана жал за нея. Тя се усмихна:
— Разбира се, г-це Здравомислова.
Те направиха кратка обиколка на светлината на свещ. Имаше нужник близо до къщурката. С две дупки, което на Тифани й се стори малко странно, но, разбира се, може би някога тук са живели и други хора. Имаше и отделно помещение само за баня, кощунствено пилеене на пространство според стандартите на чифлика Дома. Имаше си собствена помпа и голям котел за стопляне на водата. Което определено си беше тузарско.
Спалнята й беше… спретната. Спретната беше точната дума. Всичко имаше набори и дантели. Всичко, което можеше да има покривка, я имаше. Някой се беше опитал да направи стаята… жизнерадостна, все едно е нещо много жизнерадостно да си спалня. Стаята на Тифани в чифлика имаше черга от парчета на пода, кана за вода и леген на подставка, голям дървен сандък за дрехите, прастара кукленска къщичка и малко стари басмени пердета, и толкова. На чифлика спалните бяха, за да си затваряш в тях очите.
Тази стая имаше шкаф с чекмеджета. Съдържанието на куфара й с лекота се събра в едно от чекмеджетата.
Леглото не издаде никакъв звук, когато Тифани седна на него. Старото й легло имаше толкова стар матрак, че беше образувал уютна вдлъбнатина, а всяка пружина звучеше посвоему. Ако не можеше да заспи, тя можеше да мърда ту така, ту иначе и да изсвири на пружините „Камбаните на Св. Унгулант“: дрън дзън-дзън, чжянг плянк буоунг, шлянк скръц уоуонг, дрън джвяц.
10
Първият акъл е всекидневният акъл. Всеки си има такъв. Вторият акъл е каквото си мислиш за начина, по който мислиш. Такъв имат хората, на които им прави удоволствие да мислят. Третият акъл е този, който наблюдава света и мисли сам по себе си. Той е много рядък и често създава проблеми. Вслушването в него е част от вещерството. — Б.пр.