Носеше и нова рокля, което малко подобряваше нещата. В семейство Болежкови беше толкова необичайно да се купуват нови дрехи, че, не ще и дума, купиха й я голяма, та да може да „порасне в нея“. Но поне беше бледо зелена и не се влачеше по пода. С лъскавите нови обувки и сламената шапка тя изглеждаше като… фермерска дъщеря, доста прилична, отиваща на първата си работа. Ще се оправи някак и с това.
От тук можеше да види островърхата шапка на главата си, но трябваше много да се вглежда. Беше като проблясване във въздуха, току го зърнеш и то изчезнало. Ето защо се беше разтревожила за новата сламена шапка, която обаче просто си мина през нея, като че ли старата шапка я нямаше.
Това беше, защото в известен смисъл си я нямаше. Тя беше невидима, освен на дъжд. Слънцето и вятърът си минаваха право през нея, но дъждът и снегът някак си я виждаха и се държаха сякаш е истинска.
Беше й я дала най-великата вещица в света, истинска вещица с черна рокля и черна шапка, и очи, които можеха да минат през теб както терпентинът минава през болна овца. Беше нещо като награда. Тифани беше направила магия, сериозна магия. Преди да я направи, не беше знаела, че може, докато я правеше, не знаеше, че я прави, а след като я направи, не разбра как я беше направила. Е, сега трябваше да се учи как.
— Не ме виждай! — каза тя.
Образът й (или каквото там е било, понеже тя не беше напълно сигурна относно този трик) изчезна.
Първия път, като го направи, си беше шокиращо. Но на нея винаги й беше лесно да вижда себе си, поне в главата си. Имаше една част от нея, която постоянно я следеше.
Мис Тик (друга вещица, но такава, с която беше по-лесно да си говориш, отколкото с вещицата дала на Тифани шапката) й беше казала, че една вещица трябва да знае как да „застане настрани“ и че тя щяла да разбере повече, когато талантът й се развиел, така че Тифани предположи, че „виждай ме“ ще да е част от това.
Понякога Тифани си мислеше, че трябва да поговори с мис Тик за това „виждай ме“. Изглеждаше сякаш излиза от тялото си, но все пак има един вид призрачно тяло, което може да ходи натам-насам. И се получаваше, стига призрачните й очи да не погледнеха надолу, и да не видеха, че тя е само едно призрачно тяло. Случеше ли се това, някаква част от нея се паникьосваше и тя незабавно се озоваваше пак в плътното си тяло. Накрая Тифани реши да не казва за това на никой друг. Няма защо да казваш на учителката чак пък всичко. И изобщо, това беше добър трик, за когато си нямаш огледало.
Мис Тик беше нещо като търсачка на вещици. Изглежда във вещерския занаят беше така. Някои вещици хвърляха по някое магическо око на обещаващите момичета и им намираха по-стари вещици, които да им помогнат за по-нататък. Те не те учеха как да го правиш. Те те учеха как да знаеш, какво правиш.
Вещиците бяха малко като котки. Не обичаха много-много да са в компания, но обичаха да знаят къде са всички други вещици, просто в случай, че им потрябваха. А нещо, за което можеше да ти потрябват, беше да ти кажат, като на приятелка, че започваш да се кикотиш.
Вещиците не се плашат много-много, беше казала мис Тик, но това, от което се страхуват по-могъщите, дори и да не говорят за това, беше онова, на което му казваха „да се обърнеш на лошо“. Толкова лесно беше да се унесеш в безгрижни дребни жестокости, просто защото ти имаш силата, а другите нямат, толкова лесно беше да сметнеш, че другите хора не са от чак толкова голямо значение, толкова лесно да сметнеш, че понятия като правилно и неправилно, не се отнасят за теб. А на края на този път ето те олигавена и кикотеща се сама на себе си, сам-сама в къщичка от курабийки, а по носа ти растат брадавици.
Вещиците имаха нужда да знаят, че други вещици ги наблюдават.
И ето защо, помисли си Тифани, шапката е тук. Тя можеше да я докосне, когато поиска, стига да затвореше очи. Беше нещо като напомняне…
— Тифани! — викна майка й нагоре по стълбите. — Мис Тик е тук!
Предишния ден Тифани се беше сбогувала с Баба Болежкова…
Там горе на ридовете, железните колела на старата овчарска колиба бяха зарити наполовина в торфа. Тумбестото кюмбе, все още стоящо на чорчик в тревата, беше почервеняло от ръжда. Варовиковите ридове ги поглъщаха, също както вече бяха приели костите на Баба Болежкова.
Останалото от колибата беше изгорено в деня, когато я погребаха. Никой овчар не би посмял да я използва, нито дори да прекара нощта там. Баба Болежкова беше твърде голяма в хорските умове, твърде трудно беше да я замениш. Денем и нощем, през всяко време на годината, тя беше самата земя Варовитище5: нейният най-добър овчар, най-мъдрата й жена, нейната памет. Все едно зелените ридове си имаха душа, която обикаляше наоколо със стари ботуши и престилка от зебло, пушеше зловонна стара лула и отмерваше на овцете дозата им терпентин.
5
Варовитище — това място забележително прилича на една област в английското графство Уилтшир, където е роден не кой да е, а самият Тери Пратчет. — Б.пр.