Сега обаче нещо, тази гадост, я е пипнало и тя се е заключила някъде дълбоко в себе си. Но нали тя никога не е правила магии! Да беше някое от другите момичета, дето си врат носовете къде ли не, ще го разбера, но точно… Тифани?
Един от Фийгълите неохотно занадига ръка.
— Да? — подкани го тя.
— Я съм туй, гос’жа, Голем Йън. Не го ная я, дали беше оно същинско бабаягуванъе, бе гос’жа, — заразправя притеснено той — ма я видехме неколко пъти я с Безмалко Голем Ангъс да пра’и нещо чудато, нал’тъй Безмалко Голем Ангъс? — когато Фийгълът до него кимна, говорещият продължи. — Беше оно, кога си зе она нейната нова премена и нова капа…
— И леле че гиздава ми беше она — вметна Безмалко Голем Ангъс.
— Епа гиздава си беше. Ма като си ги облече она и га ми застане баш у средата на подо, и вика она… що ми викаше она, а Безмалко Голем Ангъс?
— „Виждай ме“ — рапортува Безмалко Голем Ангъс.
Г-ца Здравомислова ги гледаше безизразно. Говорещият явно започващ да съжалява, че е повдигнал тази тема, продължи:
— И тогаз подир мънечко й чухме гласо да вика „Не ме виждай“, и подир туй си намести она капата, на, видите ли, мо’е па да е било на по-сгледен тертип.
— А, имате предвид, че се е оглеждала в едно нещо, което се нарича огледало — предположи г-ца Здравомислова. — Това е нещо като…
— Наем ги ние убаво огледалата що са, бре гос’жа — възрази Безмалко Голем Ангъс. — И она си имаше едно мънечко, целото напукано и мътно. Ма не ста’е оно да се угледуеш у него както си требе.
— Баш ни бива нас огледала да краднеме — допълни Роб Секигоопрай. — За нашта Джейни й гепихме едно такова сребърно, со секакви джунджурийки по рамката.
— И значи тя е произнесла „Виждай ме“? — попита г-ца Здравомислова.
— Епа да и подир туй „Не ме виждай“ — отговори Голем Йън. — А през туй време ич никак не помръдваше, като некой статуй.
— Като ви слушам, сигурно се е опитвала да изобрети някакъв вид заклинание за невидимост — заразсъждава г-ца Здравомислова. — Те обаче, разбира се, не стават така.
— Ние па си рекохме, дека просто се мъчи да си метне гласо — обади се Безмалко Голем Ангъс. — Оти оно на чуване беше, като че доде гласо й от некъде другаде, вдеваш ли? Дребен Ян го мое тоя трик, га сме на авджилък.
— Да си е метнала гласа ли? — намръщи се г-ца Здравомислова. — И защо мислите, че е било това?
— Оти като го рече онуй ми ти „Не ме виждай“, беше секаш не доде от нея си, а и устните й не мърдаха.
Г-ца Здравомислова зяпна. Когато пак проговори, гласът й звучеше малко странно:
— Я ми кажете, като е стояла така, ама съвсем неподвижна ли беше?
— Ми само дишаше, ма много-много бавно, гос’жа — отговори Голем Йън.
— А очите й затворени ли бяха?
— Епа да!
Г-ца Здравомислова задиша начесто.
— Ама, че тя си е излязла от тялото! От сто вещици…
— … само една може да го прави това нещо! Ами, че това е Заемане, ето какво било то! Никой цирков номер нищо не струва пред него! Това е да си преместиш…
— … ума някъде другаде! Трябва да се…
— … научиш, как да се пазиш, преди изобщо да се опиташ да го направиш! А тя просто да вземе да го измисли, само защото си е нямала огледало! Ама защо просто не е…
— … казала, глупачката му с глупачка? Да си излезе така от тялото и да го остави за сульо и пульо да си се намъкват в него! Чудя се…
— … какво ли си е въобразявала…
— … че прави?
По някое време Роб Секигоопрай се изкашля учтиво и измънка:
— Ми ние по ги отбираме науките за краднене, пиене и биене. Не го наем ние бабоягуването, ич не го наем.
Глава седма
Това-онова за Браян
Нещо, наричащо себе си Тифани, летеше над върховете на дърветата.
То си мислеше, че е Тифани. Можеше да си спомни всичко (е, почти всичко) за това, какво е да си Тифани. Изглеждаше си като Тифани. Дори мислеше като Тифани, общо взето де. Имаше си всичко, което му трябваше, за да е Тифани…
… освен самата Тифани. Освен мъничката частица от нея, която беше… аз.
Гледаше през очите й, мъчеше се да чува през ушите й, да мисли с мозъка й.
Роилниците завземат жертвите си не точно насила, а като заемат всичкото налично пространство, също като слона — отшелник25. Той просто ей така те измества, докато не ти заеме всичкото място и за теб не остане нищо…
25
Лелечечудоландският слон — отшелник има много тънка кожа, освен на главата си, и като е малък, често се намъква в някоя малка глинена колиба, докато собствениците й ги няма. Той е твърде срамежлив, за да нарани, когото и да е, но повечето хора на бърза ръка си изоставят колибите, когато там се настани слон. Ако не за друго, то, защото той вдига колибата на гръб и я разнася по саваната, докато не си намери някоя сочна тревичка, която да опасе. Това прави домакинството извънредно непредсказуемо. Но пък цяло село слонове — отшелници пътуващо през равнините, е една от най-вълнуващите гледки на континента. — Б.пр.