Очите на Аннаграма блеснаха:
— О, значи твоят човек е Закзак Силен-в-ръката, магазинчето му е горе, в Малко Излетово. Той продава всичко за модерната вещица.
— Тогава ще искам всичко — реши Тифани.
— Той обаче ще иска пари — продължи Аннаграма. — Той е джудже. Те знаят как да различат истинското злато от илюзорното. Всички се опитват да му пробутат илюзорно, разбира се. Той само се смее. Опиташ ли втори път, той се оплаква на наставницата ти.
— Г-ца Здравомислова казва, че една вещица няма защо да носи повече пари, отколкото й е необходимо — забеляза Тифани.
— Точно така, — отвърна Аннаграма — колкото е необходимо да си купи всичко, което иска! Г-жа Уховрътски казва, че само защото сме вещици не значи, че трябва да живеем като някакви селяндури. Г-ца Здравомислова обаче е старомодна, нали? Сигурно тя си няма никакви пари вкъщи.
И тогава Тифани рече:
— О, знам аз, откъде да си взема малко пари. Ще се срещнем, моля те помогни ми! пак тук този следобед и тогава ще може да ми покажеш, къде е това място.
— Какво беше това — сепна се Аннаграма.
— Казах само, че спри ме! ще се срещнем тук този… — започна Тифани.
— Ето го пак! В гласа ти имаше нещо като… някакво ехо — обясни Аннаграма. — Все едно двама души се опитват да говорят едновременно.
— А, това ли? — каза роилникът. — Нищо важно. То скоро ще спре.
Умът беше интересен и на роилника му харесваше да го използва… но все така си оставаше онова местенце, което беше заключено. Това беше досадно, като сърбеж, който не ще да спре… Той не мислеше. Умът на един роилник е само, каквото е останало от всичките останали умове, в които някога е живял. Те бяха като ехото, след като музиката е заглъхнала. Но дори и отгласите, отеквайки един от друг, могат да образуват нови съзвучия.
Сега те отекваха. И звучаха горе-долу така: „Приспособявай се. Не си още достатъчно силна, за да си правиш врагове. Търси си приятели…“
В тъмния, нисък магазин на Закзак имаше в изобилие, за какво да си похарчиш парите. Закзак действително беше джудже, а те обикновено не се интересуват много от магия. Той обаче определено разбираше, как да си изложи стоката, а в това джуджетата обикновено много ги биваше.
Имаше вълшебни пръчици, повечето метални, някои от рядка дървесина. На някои бяха закачени лъскави кристали, което, естествено, ги правеше по-скъпи. В отдел „Еликсири“ имаше шишенца от цветно стъкло и странна работа, колкото по-малко беше шишенцето, толкова по-скъпо беше.
— Това е, защото съдържат изключително редки съставки, като например сълзи от някоя рядка змия или подобно — обясни Аннаграма.
— Не знаех, че змиите могли да плачат — отбеляза Тифани.
— Така ли? Е, значи сигурно затова са толкова скъпи.
Имаше и всевъзможни други неща. От тавана висяха бъркотии, много по-хубави и по-засукани от работните, които Тифани беше виждала досега. Както бяха събрани наготово, те със сигурност не работеха, също като онези, които г-ца Здравомислова държеше за украса. Но пък изглеждаха добре, а добрият изглед си беше нещо важно.
Имаше даже камъни, във които да гледаш.
— Кристални кълба — поясни Аннаграма, когато Тифани взе едно. — Внимателно! Страшно са скъпи!
Тя посочи една табела, предвидливо разположена между сияещите топки. На нея пишеше:
Тифани взе най-голямото кълбо в ръка и видя как Закзак леко се отмести от тезгяха в готовност да се втурне към нея със сметката, ако тя вземе да го изпусне.
— Мис Тик използваше купа вода с малко мастило в нея — спомена тя. — А и водата обикновено я взима на заем, а мастилото го изврънква.
— Ох, тези фундаменталистки — изсумтя Аннаграма. — Летиция, това е г-жа Уховрътски, казва, че те ужасно ни излагат. Нима наистина искаме хората да си мислят, че сме някаква си сбирщина побъркани старици, опърпани като рошави гарги? Толкова е къщичкосладкишово това! Наистина трябва да се проявява повече професионализъм.
— Хмм — рече Тифани подхвърляйки си кристалната топка и ловейки я с една ръка. — Хората трябва да се научат да се страхуват от вещиците.
26
По провинциалните английски панаири и магазинчета някога е било на мода да се слагат табели с текста:
— Б.пр.