Хенри Катнър
Щастлив завършек
Ето как завърши тази история:
Джеймс Келвин се съсредоточи с всички сили върху мисълта за химика с червените мустаци, който му бе обещал един милион долара. Налагаше се да се настрои в резонанс с неговия мозък, за да установи контакт. Беше го правил и преди, сега трябваше да успее за послеяен път и това бе по-важно от всякога. Натисна бутона на устройството, което му връчи роботът и напрегна мисълта си.
Много надалеч, през безграничното пространство, той успя да се свърже. Настрои се към тъничкия лъч мисловна енергия и започна да се придвижва по него.
Мъжът с червените мустаци погледна нагоре, зяпна и се ухили доволно.
— Ето къде сте били — каза той. — Не ви чух да се приближавате. За Бога, опитвам се да ви открия вече от две седмици.
— Кажете ми бързо как се казвате — отзова се припряно Келвин.
— Джордж Бейли. Впрочем, как е вашето име?
Келвин не отговори. Внезапно си спомни и второто твърдение на робота за устройството, с помощта на което установяваше връзката. Отново натисна бутона — този път не се случи нищо. Устройството бездействаше. Беше изпълнило задачата си — това означаваше, че той вече е постигнал желанията си: да си осигури крепко здраве, да забогатее и да се прослави. Естествено, роботът го беше предупредил. Тая вещ бе така конструирана, че да изпълни само една специализирана поръчка. След като беше получил поисканото, тя повече нямаше да проработи.
Келвин вече имаше един милион.
И оттогава той заживя щастливо…
Ето средата на тази история:
В момента, в който отмести брезентовата завеса, някакво небрежно закачено въже се разлюля пред лицето му и килна настрани очилата с рогови рамки, същевременно в незащитените му очи избухна ослепителна синкава светлина. Той почувства странно и остро усещане за загуба на ориентация, за някакво преместване, което почти веднага изчезна.
Контурите на предметите пред него се стабилизираха. Пусна завесата и боядисаният надпис отгоре й отново можеше да се разчете:
ХОРОСКОПИ — НАУЧЕТЕ ВСИЧКО ЗА БЪДЕЩЕТО СИ!
Той се отправи към прословутия предсказател и започна да го изучава.
Но това беше… Не, не е възможно! Роботът произнесе с равен и отмерен глас:
— Вие сте Джеймс Келвин, професия репортер, на тридесет години, неженен. Идвате в Чикаго от Лос Анджелос по съвет на личния си лекар и сте пристигнали днес. Вярно ли е?
Удивлението на Келвин го подтикна да спомене Всевишния. После намести очилата си и се опита да си спомни какво беше писал преди няколко години в един материал, посветен на шарлатанията. Трябваше да има някаква хитрост, с помощта на която мошениците постигаха ефект — независимо от това, че на пръв поглед всичко приличаше на чудо.
Роботът го погледна безстрастно с фасетното си, като на членестоного, око.
— Чета информацията от мозъка ви — продължи той с педантичния си глас, — и установявам, че годината е 1949. Така че ще трябва да променя плановете си. Възнамерявах да пристигна в 1970 и сега ще се наложи да ми помогнете.
Келвин бръкна с ръце в джобовете си и се ухили.
— С пари, естествено. Е, вярно, че за момент почти ти бях повярвал. Все пак, кажи, как го правиш тоя трик? Да не е като при играчът на шах на Мелцел?
— Не съм машина, управлявана от джудже, нито пък оптична илюзия — увери го роботът. — Аз съм изкуствено създаден жив организъм и произхождам от време, което за вас е „далечното бъдеще“.
— Да, но и аз не съм сукалчето, за което ме вземаш — отбеляза с благ глас Келвин. — Влязох тук да…
— Загубили сте квитанциите за багажа си — прекъсна го роботът. — Докато се чудехте какво да сторите, изпихте няколко питиета и след това се качихте на автобуса, който се движи по булевард Уилшир1 — точно в двадесет часа и тридесет и пет минути.
— Я остави тоя номер с „прочитането“ на мозъка — кипна Келвин. — И не се опитвай да ме убедиш, че държиш това долнопробно свърталище от дълго време, като работиш все по този начин. Ако действително си истински робот, досега полицаите да са те спипали.
— Това заведение е мое от около пет минути — заяви роботът. — Предшественикът ми лежи в безсъзнание зад оня сандък в ъгъла. А вашата поява тук беше чиста случайност.
Роботът замълча и Келвин остана с впечатлението, че той го наблюдава, за да види дали историята му минава.
Келвин изпита безпокойство, тъй като нямаше чувството, че в голямата ъгловата фигура пред него се криеше човек. Ако изобщо бе възможно да съществува нещо подобно на робот, би повярвал, че точно сега има насреща си един истински екземпляр. Но след като знаеше, че такива неща не съществуват, той реши да изчака, за да види в какво се състои номерът.
1
Булевард Уилшир се простира на запад от центъра на Лос Анджелис до курорта Санта Моника.