Леля Луче каза лукаво, доловила двусмислицата: "Абе, ти бъди сигурна, че го е гледала, като е бил жив." Взрив от гърлен смях изпълни булеварда и привлече завистливи погледи от другите женски групички. Октавия беше отвратена, ядосваше се, че даже собствената ѝ майка се смее с удоволствие.
А сега към по-сериозните неща. Лучия Санта и леля Луче твърдо отстояваха мнението си срещу всички останали за една отдавна отминала история — точните подробности около скандал, избухнал преди 20 години отвъд океана, в Италия. Октавия се чудеше как майка ѝ се осланя на леля Луче, а старицата храбро се сражава на нейна страна, при това всяка почиташе другата като херцогиня. Майка ѝ се обръщаше към леля Луче и почтително питаше:"Е vero, Comare? " [3] А леля Луче винаги отговаряше царствено:"Si, Signora"[4] без да показва излишна фамилиарност пред другите. Октавия знаеше какво стои зад тази близост — благодарността на майка ѝ за безценната помощ в часа на най-ужасното ѝ нещастие.
Но спорът се водеше твърде изтънко и на Октавия ѝ доскуча. Тя стана да види сестричката си — погледна в количката, без да поздрави втория си баща. Гледаше бебето с невероятна нежност — чувство, което не изпитваше дори към Винсент. После тръгна към ъгъла на 31-ва улица да търси Джино, видя го да играе, а после забеляза малкия Сал да седи на бордюра. Върна Сал при майка му. Вини го нямаше. Погледна нагоре и го видя високо над нея, седнал на перваза на апартамента, мрачен, неподвижен, сякаш пазеше всички деца.
Франк Корбо наблюдаваше навъсен как голямата му заварена дъщеря се навежда над неговото бебе. Загадъчен със сините си очи, всички му се чудеха (кой италианец разкарва бебето си нощем през лятото?), неграмотен, занемял, той попиваше красотата на каменния град в мрака, усещаше омразата на заварената си дъщеря, но не ѝ отвръщаше с омраза. Строгото му изпито лице прикриваше неизразима, смазваща тъга. Животът му беше блян по красотата, усетен, но неразбран. Блян за любов, изкривен до жестокост. Безчислени богатства преминаваха край него като сенки, светът се беше заключил. В търсене на избавление той щеше да напусне града и да изостави семейството си. Рано сутринта, по тъмно, щеше да хване един селски камион и да изчезне безмълвно, без свади и побои. Щеше да работи в зеленокафявите поля на лятото, да намери покой в любовта, да си върне силите.
Той страдаше. Страдаше като глухоням, който копнее да възпее красотата, който не може да извика от болка. Изпитваше любов, но не можеше да дарява ласки. Твърде много хора спяха в стаите около него, твърде много същества обикаляха улиците. Сънуваше страшни сънища. Избродирани върху черно, съпругата и децата му го наобикаляха и всеки измъкваше кама от челото си. Той изкрещяваше.
Беше късно, много късно. Децата трябваше вече да са в леглото, но все още бе твърде горещо. Франк Корбо гледаше как синът му Джино играе на някаква гоненица, непонятна за бащата, също като американската реч на детето, също като книгите и вестниците, цветовете на нощното небе, красотата на лятната нощ и всички радости на света, от които се чувстваше лишен — всичко това, белязано от болка. Светът беше безкрайно тайнство. Огромни опасности, от които другите можеха да предпазят децата си, щяха да заровят него и любимите му в земята. Щяха да научат децата му да го мразят.
И все пак бащата не подозираше, че ще бъде избавен, и тикаше количката напред-назад. Той не съзнаваше, че дълбоко в кръвта му, в малките тайнствени клетчици на мозъка му, се зараждаше нов свят. Бавно, ден след ден, болка след болка, една изгубена красота след друга, стените на света, които толкова го плашеха, се сриваха в безвремието на неговия ум, а след година там щеше да се издигне нов, фантастичен свят. В него той щеше да бъде и бог, и крал, враговете му щяха да бъдат сразени и наплашени, любимите му — изгубени завинаги, ала той нямаше да усети тази загуба на любовта и да скърби. Светът на тази хаотична болка, който го заливаше с възторзи, потайности и страхове, щеше да изчезне. Той щеше да бъде свободен.
Но всичко това щеше да стане като с вълшебна пръчица и нищо не вещаеше предварително какво ще се случи. Сега, в тази нощ, той отново залагаше всичко на едно лято земеделска работа, както беше свикнал отдавна, като момче в Италия.
Светът огрява с особена светлина децата и звуците му са вълшебни. Джино Корбо вървеше през грохота на машините и кръговете от мека улична светлина, слушаше смеха на момичетата и играеше играта с такъв плам, че чак главата го болеше. Тичаше нагоре-надолу по 31-ва улица и се опитваше да плени другите деца или да ги обкръжи. Но винаги някой опираше гръб в стената с протегната напред ръка. Веднъж самият Джино попадна в капан, но едно такси отряза противниците му и той отново изтича до своя тротоар. Видя, че баща му го гледа, и побягна към него, като викаше: "Дай ми да си купя лимонада." Грабна монетата, изтича по Десето авеню и замисли чудесен номер. Опита се да притича покрай майка си и приятелките ѝ. Леля Луче го стисна за ръката и го вдигна във въздуха с желязната хватка на костеливите си пръсти.