Върнахме се в жилищния блок, изкачихме се с асансьора до десетия етаж и спряхме в нерешителност пред нейната врата.
— Благодаря ти, Лари. Беше чудесна вечер.
— Искаш ли да излезем и утре?
Тя ме изгледа замислено, после поклати глава.
— Не. Утре ела на вечеря при мен. Аз ще приготвя. — После се усмихна. — Странно е как хората се срещат. — Сложи длан върху рамото ми. — До утре в осем — и като се наведе към мен, допря леко устни до бузата ми, усмихна се и изчезна в апартамента, затваряйки тихо вратата.
За един доста дълъг момент останах неподвижен, втренчен във вратата, като знаех, че сега нашите химически елементи се бяха слели. Едва можех да го повярвам.
Седяхме един до друг на канапето. Една-единствена лампа хвърляше сенки в стаята. Ядохме най-хубавото ядене, което някога ми е предлагано: супа от раци и пуешки гърди с ориз в соев сос. Изпихме по три обилни дози мартини и си поделихме бутилка „Божоле“. Никога не съм се чувствал толкова приятно, така доволен.
Много приглушено Бинг Кросби3 пееше „Мракът на нощта“ от касетата, която беше пусната.
Чувствайки я до себе си, сред цялата тази атмосфера, при този прекрасен глас, който се лееше, след храната и питиетата — ето това беше моят върховен момент. Усещах, че никога няма да бъда толкова щастлив, никога няма да ми е така леко. Беше паметен момент, който не трябваше да се изпуска и за който щях да си спомням цял живот.
Не ми се говореше. Не ми се щеше и тя да говори. Искаше ми се единствено да си седя тук, да си пия полека, да слушам този глас, да я гледам, както се беше отпуснала назад със затворени очи, със сенките от лампата, които правеха лицето й да изглежда още по-прекрасно, отколкото беше.
Песента свърши и настъпи неочаквано празнота в доста мизерно обзаведената, но уютна стая. Тя отвори очи и ми се усмихна.
— Всяко нещо накрая свършва — пресегна се и изключи касетофона.
— Великолепно беше — рекох. — Храната беше великолепна. — Погледнах към нея. — Ти също си великолепна.
Тя си взе цигара, облегна се пак назад, но беше далеч от мен.
— Миналата вечер ме попита дали понякога си мисля отново да се омъжа. Искам да знаеш за Алекс, моя съпруг.
Вниманието ми се изостри.
— Твоят бивш съпруг?
— Все още съм омъжена за него.
Усещането ми за пълнота се изпари. Поприведох се напред и се втренчих в нея.
— Още си омъжена за него? Мислех, че си се развела.
— Ще ми се да беше така. — Тя се загледа в пламъчето на цигарата си. — Господи, колко ми се иска да беше така!
— Но защо не си го направила? — Сега вече се бях привел напред с ръце, свити в юмруци. — В какво е проблемът?
— Не познаваш Алекс. С него винаги има проблеми. Не иска да ми даде развод.
— Не разбирам, Гленда. Той ли те напусна, или ти го напусна?
— Аз го напуснах. Не можех повече да остана при него. Жените не го интересуват. Той от нищо не се интересува, освен от пари и от себе си.
— Кога го напусна?
— Преди около шест месеца.
— Трябва да съществува някакъв начин да се отървеш от него.
Тя сви рамене.
— Мога да се откупя. Срещу 20 000 долара ще ми даде развод. Толкова е жалък и долен.
— Смяташ, че за 20 000 долара можеш да се отървеш от него?
— Защо да говорим за това? — Размърда се припряно и изтръска пепелта в пепелника. — Исках да знаеш, Лари, защото съм влюбена в теб. — Сложи длан върху ръката ми. — Мислех, че мога да вървя през живота сама, но ето че срещнах теб и нещата се промениха. Странното е, по-скоро е страшно, как една жена среща даден мъж и тогава нещо се случва. Това може да е нашата последна среща, Лари, и мисля, че е така. Знам, че имаш пари, и знам, че ме обичаш, но не мога да бъда купена. — Тя погледна право в мен. — Не ми казвай, че ще дадеш на Алекс пари, за да ми върнеш свободата. Това би било неприемливо за мен! Ще работя и сама ще се откупя. Надявам се, че до две години ще успея да му платя, но не искам да те карам да чакаш толкова време.
— Мога да ти дам парите на заем, Гленда! Няма да е подарък, ще бъде заем, а когато ти е възможно, ще ми ги върнеш.
— Не! — Тя скочи на крака. — Става късно.
Аз също се изправих, обвих ръце около нея и я притеглих към себе си.
— Добре — рече тя с лице, съвсем близо до моето. — Само този път, Лари. Копнея за тебе. — Тялото й се притисна към моето.