И в този момент звънецът на входната врата иззвъня. Издрънчаването ни подейства като електрически ток. Отскочихме един от друг и погледнахме и двамата към вратата, от която се влизаше направо във всекидневната.
— Не отваряй — прошепнах.
— Трябва. — Посочи към дръпнатите встрани пердета. — Все пак, който и да е отвън, знае, че съм вкъщи.
— Ще се скрия. — Бях в паника и беше обяснимо. Сега в Шарнвил на мен гледаха като на един от неговите първи граждани. Бях на равна нога с всички важни клечки в „Кънтри клъб“. Ако ме завареха в апартамента на омъжена фоторепортерка, това щеше да предизвика вълна от клюки, които можеха да опетнят сегашния ми облик.
— Не! — рече тя рязко.
Скован от страх, с барабанящо сърце я видях да прекосява дневната и да отваря входната врата.
На прага стоеше последният човек, който бих искал да видя — шерифът Джо Томсън.
Както бях казал на Гленда, аз играех голф с Томсън. Разбирахме се отлично, но докато се придвижвахме по игрището и разговаряхме, бях установил, че този човек е ченге по призвание. На възраст около четирийсет и пет, той беше висок, мършав, жилав и работеше в полицията от близо двайсет години. Имаше лице на настървен орел: малки полицейски очи, закривен нос и тънки като цигарена хартия устни. Докато играехме голф, личеше, че е изоставил грижите си, но му липсваше всякакво чувство за хумор. Приемаше голфа на сериозно и имах усещането, че когато е на работа, може да бъде напълно безмилостен.
Той надникна в слабо осветената стая. Малките му очи се спряха на мен и веждите му подскочиха нагоре. После хвърли поглед към масата за хранене, която недвусмислено свидетелстваше, че Гленда и аз бяхме вечеряли заедно. Свали шапката си „Стетсън“4.
— Извинявайте за късното посещение, г-жа Марш, но като видях да свети, помислих, че мога да се отбия и да ви оставя данните за вашия разказ за престъпността, след като е толкова спешно. — После вдигна към мен ръка за поздрав. — Привет, гражданино.
— Здравей, Джо — отвърнах с дрезгав глас.
— Колко мило от ваша страна, шерифе — каза Гленда напълно спокойна. — Влезте. Г-н Лукас тъкмо си тръгваше. Намина, за да ми разкаже своите интересни истории за Шарнвил.
— Така ли? — Погледът на ченгето се насочи към мен, след което се върна към нея. — Лари с положителност познава този град. Можете да го считате за един от създателите му. Няма да влизам. Жена ми ме чака за вечеря. — Той й подаде плик. — Ще намерите тук всички сведения, г-жа Марш. Ако ви е нужна допълнителна информация, знаете къде да ме откриете. — Махна ми с ръка. — Доскоро, гражданино. — После, като си сложи стетсъна, се отправи към асансьора.
Останахме неподвижни, лице в лице, докато не чухме да се затваря вратата на асансьора, след което вдигнахме очи един към друг.
Разговорът ни беше окончателно прекъснат.
Само три минути преди това до болка исках да се любя с нея, а и тя желаеше същото. Не и сега.
— Ще тръгвам — рекох неуверено. — Този човек държи пръста си върху пулса на града. От сега нататък трябва да бъдем много по-внимателни, Гленда.
Тя вдигна ръце в жест на отчаяние, после ги отпусна.
— За момент помислих… — извърна поглед. — Никога не ми върви… никога!
— Ако Бранигън или Мансън, или кметът разберат, че съм се навъртал около омъжена жена, Гленда, ще имам неприятности, а те ще се отразят на моя бизнес. Имам и партньор, с когото трябва да се съобразявам. На всяка цена се налага да бъда внимателен.
Тя леко потръпна, след това се обърна и впери поглед в мен.
— Да се навърташ ли? Така ли наричаш чувствата ни?
— Гленда! Разбира се, че не! Но те това ще си помислят.
Тя се усмихна насила.
— Не се тревожи толкова. Казах ти, че се виждаме за последен път. Обещах, че няма да преча на възхода ти към благополучие. — Горчивината в гласа й ми подейства като удар с камшик, но все пак трябваше да си вървя. Сигурен бях — Томсън чака долу в колата, за да се увери, че съм си тръгнал.
— Ще ти се обадя, Гленда. Трябва само да бъдем по-предпазливи, нищо повече. — Пристъпих към нея, но тя отстъпи назад, като поклати глава. — Гленда, нужно е само да действаме по план! В никакъв случай не мога да оставя нещата на случайността.
— Разбрах го. — И отново се усмихна насила. — Сбогом, Лари. — Обърна ми гръб, влезе в стаята си и захлопна вратата.
В този момент всичките ми мисли бяха насочени към това дали Томсън, седнал в колата си, чакаше да види ще се появи ли светлина в апартамента ми.
4
Мека шапка, наречена на името на производителя й, носена от австралийските войници. — Бел.пр.