— Всички, струва ми се.
— Тогава можете ли да ми кажете името на жена, чиито инициали са Л. Л.?
Той помисли малко и каза:
— Не. Има няколко цигани и земеделски работници, за които не съм сигурен, но от фермерите и дребните земевладелци няма човек с такива инициали. Или… чакайте! — добави след малко. — Има една Лаура Лайънс. Ето ви Л. Л., но тя живее в Кумб Трейси.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Дъщерята на Франкланд.
— Какво? На откачения Франкланд?
— Точно така. Омъжи се за един художник на име Лайънс, който беше дошъл да рисува блатото. Той обаче излезе мерзавец и я напусна. Впрочем, доколкото разбрах, вината не е само негова. Баща й се отказа от нея, защото се омъжи без негово съгласие, а може би имаше и някакви други причини. С една дума, и двамата грешници — и старият, и младият — й почерниха живота.
— И от какво живее сега?
— Струва ми се, че старият Франкланд й отпуска по нещичко, но едва ли е много, тъй като и самият той не е в цветущо състояние. Но каквото и да е заслужила, човек не би трябвало да я остави да пропадне безнадеждно. Нейната история се разчу и някои хора й помогнаха, за да й дадат възможност да изкарва почтено прехраната си. Единият беше Степълтън, а другият — сър Чарлс. И аз дадох малко пари. Искахме да й помогнем да изучи машинопис.
Той пожела да разбере целта на моите въпроси, но аз успях да задоволя любопитството му, без да му кажа повече, отколкото бе нужно, защото нямаше смисъл да се доверявам на никого. Утре сутринта ще отида в Кумб Трейси и ако успея да се срещна с тази Лаура Лайънс със съмнителна репутация, ще направим голяма крачка напред, защото ще изясним една брънка от веригата загадъчни случки. Постепенно съм се научил да се изплъзвам като змия и когато Мортимър ме хвана натясно с въпросите си, небрежно го попитах към кой тип се отнася черепът на Франкланд, така че през останалата част от пътя слушах лекция по краниология11. Ненапразно съм живял години наред с Шерлок Холмс.
Трябва да отбележа още една случка от този бурен и мрачен ден. Това е разговорът, който току-що имах с Баримор. Той ми даде в ръцете един силен коз и аз ще го изиграя, когато му дойде времето.
Мортимър остана за вечеря, а след това се заиграха с баронета на карти. Лакеят ми донесе кафето в библиотеката и аз използвах случая да му задам няколко въпроса.
— Е, Баримор — казах, — замина ли вашият мил родственик, или все още се спотайва наблизо?
— Не зная, сър. Дай Боже, да се е махнал, защото ни донесе само неприятности. Нищо не съм чул за него, откак му оставих храна последния път, а това беше преди три дни.
— Виждал ли си го оттогава?
— Не, сър, но когато същия ден по-късно минах оттам, храната я нямаше.
— Значи е идвал.
— Така би заключил всеки, сър, освен… ако не я е взел другият.
Както бях вдигнал чашата към устните си, така и останах, загледан втренчено в Баримор.
— Значи според теб в тресавището има още някой?
— Да, сър, има още един човек.
— Ти виждал ли си го?
— Не, сър.
— Тогава откъде знаеш за него?
— Селдън ми каза, сър, преди седмица или повече. Другият също се крие, но доколкото разбирам, не е каторжник. Не ми харесва това, доктор Уотсън. Казвам ви откровено, не ми харесва! — извика той в неудържим порив.
— Чуй ме, Баримор! Аз действам изключително в интерес на твоя господар. Дойдох тук с единствената цел да му помогна. Кажи ми откровено какво точно не ти харесва?
Баримор се подвоуми за момент, сякаш съжаляваше за избухването си или пък му беше трудно да изрази с думи чувствата си.
— Всичко, което става там, сър — извика той най-сетне, като махна с ръка към мокрия от дъжда прозорец, обърнат към тресавището. — Някаква мръсна игра се играе тук, крои се нещо тъмно и подло. Ей Богу, кълна се! Много ще се зарадвам, сър, когато видя сър Хенри на път за Лондон.
— Но какво те плаши толкова?
— Да вземем смъртта на сър Чарлс. Беше си страшно злокобна, каквото и да разправя следователят. Послушайте нощем какви звуци се носят над тресавището. Никой няма да мине там след залез-слънце, ако ще пари да му дават. Ами този непознат, който се крие там и дебне, и чака… Какво чака? Какво значи всичко това? Това значи нещастие за всеки, който носи името Баскервил, и аз ще бъда доволен, когато предам длъжността си на новите прислужници на сър Хенри и напусна Баскервил хол.
— Но за този непознат… — казах аз. — Можеш ли да ми кажеш нещо за него? Какво казва Селдън? Разбрал ли е къде се крие и какво прави?
— Виждал го е веднъж-дваж, но онзи е хитър и предпазлив. Отначало Селдън помислил, че е от полицията, но скоро разбрал, че преследва някаква собствена цел. Доколкото могъл да види, бил джентълмен, но какво прави там, не му било ясно.