Графът скочи с ръка, скрита зад гърба. Холмс държеше оръжието, което леко се подаваше от джоба на халата му.
— Няма да умрете в леглото, Холмс.
— Често съм си го мислил. Но какво от това? В края на краищата, графе, и вас смъртта ще ви застигне по-скоро във вертикално, отколкото в хоризонтално положение. Но тези предвиждания за бъдещето са злокобни. Защо не се отдадем на настоящето, пълно с буйна радост?
Внезапен див пламък избухна в тъмните заплашителни очи на изкусния престъпник. Холмс сякаш стана по-висок, изопнат в напрегната готовност.
— Няма смисъл да тършувате за револвера, приятелю — каза той хладнокръвно. — Отлично знаете, че няма да се осмелите да го използвате, дори да ви дам време да го извадите. Револверите са отвратително шумни, графе. По-добре да се придържаме към въздушните пушки. О! Струва ми се, че дочувам ефирните стъпки на уважаемия ви съдружник. Добър ден, господин Мъртън. Голяма скука е на улицата, нали?
Боксьорът, млад здравеняк с тъпа и упорита удължена физиономия, стоеше скован до вратата и се озърташе учуден. Непринудените думи на Холмс го изненадаха и макар смътно да усещаше, че в тях има враждебност, не знаеше как да реагира. Обърна се за помощ към по-проницателния си другар.
— Какъв е номерът, графе? Какво иска този човек? Какво става? — гласът му беше нисък и дрезгав.
Графът сви рамене и Холмс отговори:
— Накратко казано, господин Мъртън, става всичко.
Боксьорът пак се обърна към съучастника си.
— Тоя май си прави майтапи? Никак не ми е смешно.
— Не съм и очаквал — каза Холмс. — А мога да ви обещая, че до края на вечерта ще ви става все по-тъжно. Вижте, граф Силвиус. Аз съм зает човек и нямам време за губене. Влизам в спалнята. Моля, чувствайте се като у дома си в мое отсъствие. Можете да обясните на приятеля си как стоят нещата, без да ви преча. Аз ще посвиря на цигулка, една баркарола12 на Хофман. След пет минути ще се върна за окончателния ви отговор. Изборът ви е съвсем ясен, нали? Или вие, или диаманта.
Холмс се оттегли, като пътьом взе цигулката от ъгъла. След няколко секунди проточените натрапчиви звуци долетяха като глухо стенание иззад затворената врата на спалнята.
— И какво става? — попита Мъртън нетърпеливо, когато съучастникът му се обърна към него. — Знае ли за диаманта?
— Знае страшно много. Нищо чудно да знае всичко.
— Мили Боже! — бледото лице на боксьора стана още по-бяло.
— Айки Сандърс ни е издал.
— Знаех си аз. Ако нещо ми се случи, тоя ще има да изпати.
— Но това няма да ни помогне кой знае колко. Трябва да решим какво ще правим.
— Чакай малко — каза боксьорът и хвърли подозрителен поглед към вратата на спалнята. — Ами онзи хитрец? Дали не ни подслушва?
— И какво ще чуе от тази музика?
— Вярно. Но може някой да се крие зад завесата. В тая стая има страшно много завеси.
Докато се оглеждаше, внезапно съзря манекена пред прозореца и застина онемял с протегната ръка.
— Спокойно, това е само чучело — каза графът.
— Фалшификат, а? Направо ме уби! Мадам Тюсо не може да се мери с него. Като жив, с халата си и всичко. Ами онези завеси, графе?
— О, остави завесите! Губим време, а не разполагаме с цял век. Може да ни арестува за кражбата на диаманта.
— И още как!
— Но ще ни пусне, само да му кажем къде е плячката.
— Какво! Да му го дадем? Да се простим със сто хиляди?
— Парите или свободата.
Мъртън почеса остриганата си кратуна.
— Той е сам вътре. Да го пречукаме. Ако му светим маслото, няма от какво да се боим.
Графът поклати глава.
— Има оръжие и е нащрек. Пък и да го застреляме, едва ли ще успеем да се измъкнем. Освен това вероятно вече е казал на полицията всичко. Чакай! Какво става?
Чу се глух шум, който сякаш идваше от прозореца. Двамата скочиха, но в стаята цареше тишина. Бяха сами, компания им правеше единствено странното чучело, настанено в креслото.
— Сигурно нещо на улицата — каза Мъртън. — Виж сега, шефе, ти си мозъкът. Все ще измислиш нещо. Като не става със сила, другото ти го можеш.
— Оправял съм се и с по-добри от него — отвърна графът. — Диамантът е тук, в тайния ми джоб. Не мога да рискувам да го изпусна от очи. Довечера може да не е в Англия, да пристигне в Амстердам и в неделя вече да е на четири части. Той не знае нищо за Ван Седар.
— Мислех, че Ван Седар се готви за другата седмица.
— Така беше. Но сега трябва да бягаме със следващия кораб. Единият от нас трябва да се измъкне с диаманта, да иде до улица „Лайм“ и да му каже.