Паспортът ми се връща. Преминавам незабавно, бодро четиринайсетгодишно девойче ме опипва с нещо като хилка за пинг-понг, после ме облъчват във вертикален остъклен ковчег. Бодрото девойче ме изчаква да си нахлузя обувките и да им завържа връзките — процедура, която, не знам защо, ми се струва далеч по-унизителна от онази по събуването им, — след което ме изпровожда до немаркиран асансьор с въпроса дали денят ми минава добре. Ни най-малко. И нощта ми не мина добре, ако иска да знае, но нея това не я интересува. Благодарение на писмото от А. Бътърфийлд ме споходи безсъние, каквото не ме беше измъчвало поне от десет години насам, но и това не мога да й кажа. Поначало съм действено животно — или поне бях такова. Естественият ми хабитат е разузнаването на открит терен. А сега, достигнал така наречената „зряла възраст“, изведнъж установявам, че появилото се изневиделица писмо в стил „Скъпи Джон“ от най-новото превъплъщение на Цирка, съдържащо нареждането да се явя незабавно в Лондон, е способно да осъди душата ми на целонощно скиталчество.
Междувременно стигаме до нещо, което вероятно е най-горният етаж, макар по нищо да не личи. В обитавания някога от мен свят именно на най-горния етаж се съхраняваха най-големите тайни. Куп електронни карти висят на ширити от врата на младата ми придружителка. Отваря ми ненадписана врата, влизам и тя я затваря подире ми. Опитвам дръжката. Не мърда. Не че през живота ми не са ме заключвали, но всеки път го е правела противниковата страна. Стаята е без прозорци, а стените й са изрисувани по детски с цветя и къщички. Творби на отрочетата на А. Бътърфийлд? Или графити от по-раншни пленници?
И къде изчезна всичкият шум? Колкото повече се заслушвам, толкова по-гадна става тишината. Никакво напевно тракане на пишещи машини, никакъв звън от оставени да се съдират от отчаяние невдигнати телефони, никакви стенания по голото дюшеме на коридорите от разпадащи се архиварски колички, способни да заглушат дори млекарска моторна триколка, нито едно изцепване от бесен мъжки хор да престанеш с проклетото си подсвиркване! Нещо е умряло по трасето от Кеймбридж Съркъс до брега на Темза, и то не е само скърцането на количките.
Полагам морно тяло върху тапициран с кожа метален стол. Прелиствам омазан екземпляр на „Прайвът Ай“ и се чудя аз ли съм загубил чувството си за хумор, или списанието. Ставам, пробвам пак вратата, премествам се върху друг стол. Вече съм стигнал до предположението, че А. Бътърфийлд извършва задълбочен анализ на езика на моето тяло. Голям зор ще види, ако съм познал, понеже до рязкото отваряне на вратата и нахлуването на късо подстриганата пъргава жена на четиридесет и нещо, която е в делови костюм и ме поздравява на изчистен от класови признаци акцент „А, здравейте, Питър. Чудесно е, че сте тук. Казвам се Лора. Готов ли сте за срещата ни?“, аз вече съм преживял набързо всички свои грешки и провали през дългогодишния ми стаж на лицензиран мошеник.
Прекосяваме с маршова стъпка празен коридор и влизаме в бял, хигиеничен офис със запечатани прозорци. Иззад масата изскача по риза и тиранти червендалест очилат випускник на английско частно училище на неопределима възраст и грабва десницата ми.
— Божичко! Питър! Ама ти направо младееш! И половината от годините ти не бих ти дал! Добре ли пътува? Кафе? Чай? Честна дума: нищо ли не искаш? Толкова мило, че прие да дойдеш. Безкрайно полезен ще си ни. Запознахте ли се с Лора? Няма начин да не сте. Извинявай, че те оставих да чакаш толкова време оттатък. Обадиха ми се от най-високо място. Но вече приключих. Сядай, където ти е удобно.
Безброй свойски примигвания с очи в израз на допълнителна близост придружават цялото му изказване, докато ме отвежда до стол за наказания5 със странични облегалки за дълъг престой. Самият той сяда на срещуположната страна на масата, върху която са струпани стари на вид папки от Цирка с грифове за секретност, използващи всички възможни цветови съчетания от държавните флагове по света. Навира зад тях дългите ръкави на ризата си така, че да не мога да ги виждам, и кръстосва пръстите си под брадичката.
— На мен, между другото, ми викат Бъни — обявява. — Адски глупав прякор, от който не мога да се отърва, понеже ми е от детинство. И вероятно е основната причина да ме набутат тук, в това ведомство. Ти представяш ли си ме иначе как се перча по коридорите във Върховния съд, а всички останали припкат подире ми и ми викат „Зайче, Зайче“?
5
Стол с много малка седалка и тясна вертикална облегалка, създаден около 1835 г. от английския хирург и анатом Астли Купър (Sir Astley Paston Cooper, 1768–1841) с цел подобряване стойката на децата, но използван масово впоследствие за наказване на непослушни деца. — Б. пр.