— Уверявам ви, господине, ние просто разговаряхме на чаша вино, след вечеря, съвсем по приятелски — разисквахме дисентерите.
— Нима? Разисквали сте дисентерите, така ли? Малоун ли разискваше дисентерите? На мен пък ми се стори, че той по-скоро разискваше вас. Това беше истинска кавга — вие тримата вдигахте толкова шум колкото Моузес Бараклъф, шивачът проповедник вдига заедно с всичките си слушатели в методистката църква там долу, когато са точно в разгара на евангелисткото си надвикване. Зная кой е виновникът — вие, Малоун, нали?
— Аз! Но, господине…
— Точно така, господине. Дън и Суийтинг бяха кротки люде, преди да дойдете вие, и отново биха станали такива, ако си отидете. Когато прекосявахте морето, трябваше да оставите ирландските си обичаи на мястото им. Привичките на дъблинските студенти са чужди тук — деяния, които могат да останат незабелязани в някое мочурище или планинска област в Конот[12], тук, в една почтена английска енория, носят само позор на тези, които извличат наслада от тях. Нещо повече — те позорят и светата институция, на която тези хора са просто едни скромни придатъци.
Начинът, по който дребният възрастен господин порицаваше тези младежи, криеше в себе си известна доза достолепие, макар че подобно достолепие навярно не бе най-подходящото в случая. Въпреки свещеническата шапка, черната връхна дреха и гамашите си мистър Хелстоун, опнат като струна и обзет от ентусиазъм, имаше по-скоро вид на опитен офицер, който кастри подчинените си, отколкото на преподобен отец, посвещаващ синовете си в правата вяра. Евангелска благост и апостолска кроткост, като че ли никога не бяха смекчавали чертите на това обветрено лице — ликът на този човек сякаш бе изсечен от гранит, а мъдростта бе врязала в него доказателства за своето присъствие.
— Срещнах Съпълхоу — продължи той — да гази калта в тази дъждовна нощ. Беше се запътил да проповядва в Милдийн, лагера на противника. Както вече ви казах, чух Бараклъф да реве като пощръклял бик сред слушателите си на онова тайно сборище. А вас, господа, ви намирам да висите над полупразните си чаши с мътно вино и да се препирате като стари баби. Нищо чудно, че Съпълхоу покръства и привлича към сектата си по шестнадесет възрастни на ден, както направи преди две седмици; нищо чудно, че Бараклъф, макар да е негодник и лицемер, събира около себе си младите тъкачки, накичени с цветя и панделки, за да видят колко по-здрави са кокалчетата на ръцете му от дървения ръб на кацата му[13]; а още по-малко чудно е, че когато ви оставят сами, без енорийските ви пастори, т.е. без моя милост, Хол и Боулгби, дето ви подкрепяме, вие твърде често изпълнявате свещенослужение в празни зали и претупвате сухите си проповеди, които и без това стигат до ушите само на псалта, органиста и клисаря. Но стига по този въпрос. Дошъл съм да видя Малоун — имам поръчение за вас, о, капитане!
— Какво е станало? — попита Малоун без особен ентусиазъм. — Малко е късно за погребение.
— Имате ли средства за отбиване на нападения?
— Средства за отливане ли? Ето ги чашите, имаме достатъчно. — И той посочи с ръка към масата.
— Имам предвид оръжие.
— У мен са пистолетите, дето ми ги дадохте — никога не се разделям с тях. Нощем ги поставям заредени на един стол до леглото си. И тоягата е с мен.
— Отлично. Ще отидете ли до тъкачницата в клисурата?
— Какво става там?
— Засега нищо, но по всяка вероятност може да се случи нещо. Мур е останал там сам. Изпратил е всичките си работници, на които има доверие, в Стилброу; в тъкачницата са останали само две жени. Това предоставя чудесна възможност на някои от неговите доброжелатели да го посетят, стига да знаеха колко чист е пътят до клисурата в момента.
— Никога не съм бил сред доброжелателите му, господине. Пет пари не давам за него.
— О, така ли? Значи се страхувате?
— Смятам, че ме познавате по-добре. Ако наистина бях убеден, че съществува вероятност за спречкване бих отишъл, но Мур е странен, свит човек, когото никога не съм разбирал. А само за да прекарам няколко часа в прелестната му компания, не бих си помръднал и крака.
— Но такава вероятност съществува, ако не се случи и нещо по-сериозно, макар да не виждам подобна опасност. И все пак тази нощ сигурно ще се случи нещо. Знаете, че Мур е решил да достави нови машини, и тази нощ той очаква два фургона, натоварени със станове и резачки от Стилброу. Скот, надзирателят заедно с няколко подбрани хора е отишъл да ги докара.
— Те ще си ги докарат съвсем кротко и безопасно господине.