На това място човек трябваше да се отдели от главния път, тъй като разстоянието до тъкачницата можеше значително да се съкрати, ако се тръгнеше напряко през полята. Тези поля бяха равни и еднообразни — Малоун тръгна направо, като прескачаше плетища и огради. Най-сетне се спря пред една постройка, която имаше вид на просторен дом, макар и с неправилна форма — човек първо виждаше една висока кула, сетне дълга предна част, след това една ниска кула, а по-нататък — гъст сноп от високи комини. Зад сградата имаше няколко дървета. Тя бе потънала в мрак — нито една свещ не блещукаше в прозорците. Липсваха каквито и да било признаци на живот — стичащият се от стрехите дъжд и дивото басово свистене на вятъра покрай комините и между клоните бяха единственият шум наоколо.
Отвъд тази сграда полята, дотук равни, изведнъж се спускаха надолу — явно там имаше някаква падина, защото откъм ниското се чуваше шумът на течаща вода. В падината мъждукаше някаква светлина и Малоун се насочи към този маяк.
Стигна до малка бяла къщурка — белият и цвят се виждаше дори и в гъстия мрак — и почука на вратата. Отвори му червенобузеста прислужница. Свещта в ръката й осветяваше тесен коридор, завършваш със също толкова тясно стълбище. Две врати, тапицирани с тъмночервено сукно, и една тъмночервена пътека надолу по стълбите контрастираха със светлия тон на стените и белия под; всичко блестеше от чистота.
— Мистър Мур у дома си ли е?
— Да, господине, но не е тук.
— Не е тук ли! А къде е тогава?
— В тъкачницата — в кантората.
При тези думи една от вратите се отвори.
— Дойдоха ли вече колите, Сара? — чу се оттам женски глас, последван начаса от надникването на една женска глава.
Това не беше глава на богиня — наистина наличието на по една книжна ролка върху всяко слепоочие твърде категорично отхвърляше подобно предположение, — но пък не беше и на Горгона[20]. При все това Малоун вероятно я възприе точно в такава светлина. Колкото и внушителен да бе самият той, при тази гледка смутено сгуши глава в широките си рамене и се измъкна отново вън на дъжда. Като изрече: «Ще отида при него», той се спусна със смутена душа през тъмния двор по някаква пътечка, която водеше към огромна тъмна тъкачница.
Работното време бе свършило — работниците си бяха отишли; машините бяха утихнали, а тъкачницата — затворена. Малоун я обиколи и на една от черните й като сажди стени откри процеждаща се светлина. Почука на някаква врата, като използува за тази цел дебелия край на тоягата си, и по този начин успя да вдигне значителен шум. В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна.
— Джо Скот, ти ли си? Някакви вести за фургоните, Джо?
— Не, аз съм. Мистър Хелстоун ме изпрати.
— О! Мистър Малоун.
В гласа, който произнесе това име, прозвуча едва доловима нотка на разочарование. След кратка пауза същият глас продължи любезно, но малко официално:
— Заповядайте, мистър Малоун, моля ви. Безкрайно съжалявам, че мистър Хелстоун е счел за необходимо да ви безпокои до такава степен — нямаше нужда, при това в такава нощ, и аз му го заявих. Но заповядайте, влезте.
Малоун последва притежателя на гласа и след като премина през някакво тъмно помещение с неразличима форма, се озова в светла и приветлива вътрешна стая. За очи, които през последния час се бяха напрягали, за да проникнат през двойния мрак на нощта и мъглата, стаята наистина изглеждаше светла и приветлива, но като изключим чудесната камина и една изящна лампа с жив блясък, горяща на масата, тя беше едно съвсем обикновено помещение. Дъсченият под бе незастлан. В стаята имаше три или четири стола с твърди облегалки, боядисани в зелено, които сякаш някога са принадлежали на някой селски дом, едно солидно писалище и гореспоменатата маса. Няколко рамки по сивите стени, които ограждаха планове за строежи, градини, проекти за машини и прочие, завършваха мебелировката.
20
Митично същество, чийто вид бил толкова ужасен, че предизвиквал смъртта на онзи, който се осмелявал да го погледне. — Б.пр.