Чудесен аромат посрещна главния инспектор още с влизането в дома му на Арбъри Кресън 17, което означаваше, че скъпата му съпруга Джойс не готви. Тогава кой ли? Сигурно господин Маркс и господин Спенсър8. Или ако наистина имаше късмет…
— Къли!
— Здравей, тате. — Тя го прегърна силно и пак се обърна към тенджерата. — Отслабнал си.
— Така ли? — подхвърли Барнаби небрежно, но тайно се зарадва на постижението си. При последния преглед Джордж Булард бе категоричен, че трябва да свали поне петнайсет килограма. Вкъщи нямаше проблем да яде малко, но беше склонен да оправя вкуса си след всяко изпитание с гозбите на Джойс с огромни порции в стола. — Бях на диета със зелева супа.
— Ъъ — потресе се театрално Къли. — И как върви новото разследване?
— Горе-долу. Следобед разпитах няколко известни личности.
— И кои по-точно?
— Валънтайн Фейнлайт. Той пише…
— Знам. Запознаха ме с него.
— Така ли?
— На купона след една премиера преди три или четири години. Беше с Бруно Магелан.
— Кой?
— Изключителен театрален декоратор. Май известно време ходеха заедно.
— Сега живее със сестра си.
— Да, Бруно почина от спин. Беше много тъжно.
Барнаби отиде до вестибюла да вземе вино. Върна се с бутилка „Монцингер Диндарело 96“, отвори я и наля две чаши.
— Нещо ново за телевизионната реклама?
— Не. Чакам. Виж, не съм се подстригала още, но Нико ще играе в Националния в събота.
— Браво на Никълъс. — Двамата чукнаха чашите си. — Всъщност къде е той?
— Излязоха с мама да купят „подаръка“ — обяви Къли саркастично и нарисува във въздуха кавички около последната дума. След по-малко от месец щяха да празнуват сребърната сватба на родителите й.
— Мислех, че подаръците са тайна.
— Така и ще бъде. Това ще е подаръкът от мама за теб. Ти купуваш за нея, а тя…
— Знам, знам. Благодаря ти за помощта, между другото.
Къли беше запознала баща си със свой приятел от студентските години — Доуди Макинтош, известен златар, и Барнаби му поръча да изработи от сребро елипсовидно ръчно огледало за Джойс. Моделът беше особено изящен. Инициалите на Джойс, красиво преплетени, бяха вписани в сърце с контури от стръкчета момини сълзи — любимите цветя на жена му. Всяка камбанка беше фино очертана върху крехките стебълца, които се преплитаха надолу и нежно обвиваха дръжката на огледалото.
— С Никълъс купуваме един за двама ви.
— Оле боже!
— Мисля, че е страхотен — заяви Къли, подсмръкна, разбърка ястието и опита, — особено в комбинация с тържествената вечеря пак в онова специално място. Ще направим нещо като затваряне на кръга.
Преди няколко дни бяха обсъждали подробностите около празненството. Според Никълъс цялата тая работа си беше отживелица. Къли се беше изказала доста язвително, в смисъл че не си струва да се пилеят пари за „някакъв си тъничък годежен пръстен с едва забележим диамант“, след като за същите пари можеш с половинката си да прекараш две седмици на Карибите.
Джойс още носеше пръстенчето си с едва забележимия диамант — единственото, което Барнаби можеше да си позволи с тогавашната си заплата на млад полицай. Беше й поднесъл пръстена в оригиналната му евтина кожена кутийка по време на вечеря във френско бистро в Лондон. Бяха си поръчали „Бьоф Бургиньон“, малинова торта „А ла фрамбоаз“ и пиха домашно червено вино. Щом разбра по какъв повод са дошли в заведението му, собственикът им позволи да вземат листата с менюто за спомен. Когато финансовото им положение се оправи, Барнаби предложи да замени диамантчето, но Джойс не искаше и да чуе. Носеше го заедно със златната халка и красивия пръстен с изумруд, подарък по случай раждането на Къли, решила да не ги сваля, докато умре.
Никълъс се сети, че въпросното бистро — „Мон плезир“ на улица Монмаут — все още работи и се радва на добра клиентела. Тогава Къли заяви, че непременно трябва да отпразнуват сребърната сватба там. Барнаби веднага се съгласи, възхитен от идеята. Само Джойс се колебаеше, сякаш не й се искаше да се връща на място, свързано с такива прекрасни спомени.
— Какво има вътре? — попита Барнаби, надвесен над тенджерата. Взе дървената лъжица и зарови в ястието.
— Агнешко, пресни картофи, лук и репички. Ще сложа и грах, ама накрая.