— Обичам стиховете — каза той, — защото те улавят настроението на воина и обясняват онова, което трудно може да бъде обяснено.
Съгласи се, че поетите умеят да напипват онова звено, което ни свързва с духа, но добави, че те го долавят по-скоро интуитивно, а не съзнателно и прагматично, както вършат това магьосниците.
— На поетите им липсва прякото познание на духа — продължи той. — Ето защо техните поеми не могат да уцелят в центъра на истинните за духа знаци. Макар и да попадат доста наблизо.
Той взе от съседния стол една от стихосбирките, които бях донесъл със себе си — книга от Хуан Рамон Хименес. Отгърна я на страницата, на която си бе отбелязал, подаде ми я и направи знак да чета.
Аз ли витая тая вечер във стаята, или бедняка, из моята градина скитал, дордето пада мрака?… Гледам и сварвам около, че всичко е същото и не е същото… Прозорецът ли бе отворен? Не бях ли легнал и задрямал? Градината ли беше лунно зелена?… Бе небето чисто… Пътуват облаци и вятър, и пак градината е тъмна… Допускам, че ми беше черна брадата… И аз бях облечен във сиво… А пък тя е бяла и още съм помръкнал… Мой ли е тоз вървеж? Дали гласът ми, сега отекнал глухо в мене, напомня моя глас предишен? Аз ли съм, или съм бедняка, в градината ми вече скитал, дордето пада мрака?… Гледам: минават облаци и вятър… Градината е вече тъмна… И идвам, и отивам… Мигар не бях си легнал и задрямал? Брадата ми е бяла… всичко е същото и не е същото…3
Препрочетох стиховете и улових авторовото настроение на безсилие и обърканост. Попитах дон Хуан дали е почувствал същото.
— Мисля, че поетът е усетил времето на годините и безпокойството, което това осъзнаване поражда — каза дон Хуан. — Но това е само едната страна на въпроса. Другата, която ме интересува, е, че поетът, макар никога да не е активирал събирателната си точка, долавя, че под въпрос стои нещо изключително, категорично долавя, че има някакъв безименен, величав по своята простота фактор, който определя съдвата ни.
КЛОПКИТЕ НА ДУХА
ИЗЧИСТВАНЕ НА ВРЪЗКАТА С ДУХА
Слънцето още не бе изгряло иззад върховете на изток, а денят беше вече топъл. Щом стигнахме до първия стръмен скат на две-три мили встрани от пътя, който водеше към покрайнините на близкия град, дон Хуан спря на едно място и се отби до павираното шосе. Приседна край няколко каменни грамади, откъртени от снагата на планината, когато са прокарвали пътя, и ми направи знак да се приближа. Обикновено спирахме на това място да си поговорим или просто да отдъхнем.
Дон Хуан каза, че пътуването е продължително и не е изключено да останем в планината няколко дни.
— Сега ще говорим за третото абстрактно ядро — доба ви той. — То се нарича Клопките НА ДУХА или КЛОПКИТЕ НА АБСТРАКТА, или ИЗЧИСТВАНЕ НА ВРЪЗКАТА, или САМОПРИКРИВАНЕ.
Бях изненадан от многообразието на имената, но не казах нищо. Изчаках го да продълзки обяснението си.
— И отново, както с първото и второто ядро — поде той, — то може да бъде само по себе си разказ. Легендата разказва, че след като безуспешно почукал на вратата на онзи човек, за който вече ти разказах, духът прибягнал до единственото, което му оставало — хитростта, в края на краищата той и преди бил разрешавал неуспехите си чрез хитрости. Станало му ясно, че за да направи впечатление на този човек, трябва да го прилъже. И духът започнал да въвежда човека в загадките на магьосничеството. И магьосническото чиракуване се превърнало в това, което е — път на извъртания и хитруване.
Легендата разказва, че духът подмамил човека, карайки го_ да се мести напред-назад между нибата на съзнание, за да му _покаже как да съхрани енергията, която му била необходима за заякчаване на сбързващото звено. Дон Хуан добави, че ако приложим тази история към настоящите условия, ще получим случая на нагуала — живия проводник на духа, който, за да обучава, възпроизвежда структурата на това абстрактно ядро и прибягва до различни хитрости.
Внезапно дон Хуан стана и пое към планината. Последвах го и се заизкачвахме един до друг.
Привечер стигнахме билото. Дори и на тази височина все още беше много горещо. Целия ден бяхме следвали едва забележими следи. Спряхме до малко сечище с древна наблюдателница, чиито отбори гледаха на север и на запад.
Седнахме и дон Хуан поднови разказа си за магьосническите истории. Каза, че вече знам за намерението, което се беше проявило пред нагуала Елиас, за духа, който бе почукал на вратата на нагуала Хулиан, за това как самият той бе срещнал духа и как аз също го бях срещнал. Всички тези истории, рече той, имат еднаква структура; различни са само героите в тях, всяка една представлява абстрактната трагикомедия с по един абстрактен участник в нея — намерението, и две човешки същества — актъори; нагуалът и неговият чирак. Абстрактното ядро представлявало сценария.
3
От стихосбирката „Далечни градини“ (1904) на испанският поет Хуан Рамон Хименес (1881–1958). Превел от испански Александър Муратов. — Б. пр.