— Хайде — каза меко той и с отривисто кимване на глава посочи към задния двор.
Беше повече от очевидно, че двамата мъже не ме харесаха. Не знаех какво да кажа. Бях силно ядосан и засегнат, но тези чувстба бяха някак си притъпени от състоянието ми на повишено съзнанание, в което се намирах.
Отидохме в задния двор на къщата. Дон Хуан небрежно измъкна отнякъде въже, изплетено от тънки кожени ремъци, и със страхотна бързина го омота около врата ми. Дви-женията му бяха така ловки и чевръсти, че само след миг, преди още да разбера какво става, бях прибързан за врата като куче към една от двете каменни колони, поддържащи масивния навес над задния портал.
Дон Хуан поклати глаба в знак на примирение и се отправи обратно към къщата, а аз се развиках след него да ме развърже. Въжето обаче така ме пристягаше, че не можех да крещя с все сила.
Не исках да побярвам на случилото се. Овладях гнева си, доколкото успях, и се опитах да развържа възела на врата. Той беше така затегнат, сякаш кожените ремъчета бяха залепени един за друг. Изпочупих си ноктите, опитвайки се да ги разслабя. Целият треперах от ярост и ръмжех глухо като дибо животно, безсилно да разкъса оковите си. Тогава сграбчих въжето, прекарах го под мишниците си и като запънах крак о колоната, задърпах с все сили. Но въжето се оказа прекалено здраво за моите мускули.
Почувствах се унижен и изплашен. Страхът породи у мен миг на трезвост. Знаех, че бях позволил на дон Хуановото измамно излъчване за разсъдливост да ме заблуди. Прецених положението си, доколкото можах, обективно и видях, че няма друг начин да се освободя, освен като прережа коженото въже. Започнах неистово да го трия в острия ръб на каменната колона. Надябах се, че ако успея да претъркам въжето, преди някой от тримата да дойде, ще имам шанса да изтичам до колата си и да изчезна оттук завинаги.
Трих го, пуфтейки, целият плувнал в пот, докато накрая почти го претрих. Тогава запънах отново единия си крак о колоната, засуках въжето около ръцете си и отчаяно го задърпах, докато накрая то изплющя и се скъса. Аз залитнах неудържимо и влетях право през отворената врата в къщата.
Дон Хуан, висенте Медрано и Силвио Мануел стояха прави по средата на стаята и ръкопляскаха.
— Какво драматично завръщане! — каза висенте и ми по могна да стана. — Успя да ме заблудиш. Не мислех, че си способен на подобно изригване.
Дон Хуан се приближи до мен и преряза възела, освобождавайки брата ми от останалото парче въже.
Целият треперех от страх, напрежение и гняв. С несигурен глас попитах дон Хуан защо ме измъчва така. Тримата се засмяха и в този момент изглеждаха всичко друго, но не и страховити.
— Искахме да разберем що за човек си в действителност — каза дон Хуан.
Той ме отведе до едното от канапетата и учтиво ме покани да седна, висенте и Силвио Мануел се бяха разположили в креслата, а дон Хуан се настани с лице към мен на отсрещния диван.
Засмях се нервно, но вече не ме плашеше нито ситуацията, в която се намирах, нито дон Хуан или неговите приятели. И тримата ме наблюдаваха с неподправено любопитство. Висенте се усмихваше непрекъснато, въпреки че пра-еше неуспешни опити да изглежда сериозен. Силбио Мануел ритмично поклащаше глава и ме наблюдаваше изпитателно. Очите му ме гледаха, но погледът му сякаш минаваше през мен, отправен някъде отвъд.
— Завързахме те — продължи дон Хуан, — защото искахме да разберем дали си благ, търпелив, безжалостен или лукав. Открихме, че не си нито едно от тези неща. Ти по-скоро си един угаждач, точно както и преполагах. Ако не беше угодил на раздразнението си, сигурно щеше да забележиш, че оня „страхотен“ възел на въжето, което опасваше врата ти, е фалшив. Само като го подръпнеш, и той се развързва. Висенте измайстори този възел, за да занася с него приятелите си.
— А вместо това ти разкъса въжето с ярост. За благост у теб и дума не може да става — каза Силвио Мануел.
За момент се умълчаха, а после започнаха да се смеят.
— Нито пък си безжалостен и лукав — продължи дон Хуан.
— Ако беше, лесно щеше да разделиш двете половинки4 на възела и да избягаш заедно с ценното кожено въже. Нито пък си търпелив. Ако беше такъв, щеше да похленчиш, да поплачеш и в един момент да разбереш, че на стената висят чифт ножици, с които можеше да прережеш въжето буквално за две секунди и да си спестиш цялата тази агония и напрежение.
— При това положение ти не момееш да се научиш да бъдеш бесен или тъп — ти вече си такъв! Но можеш да бъдеш научен да си безжалостен, лукав, търпелив и благ.
Дон Хуан ми обясни, че безжалостността, лукавството, търпеливостта и благостта са същността на прикриването. Те представлявали основите, които трябва да бъдат най-внимателно изучени с всичките им подразделения.