Това беше една от историите на Маймуната, която особено силно ме впечатляваше (не че останалите й истории не изискваха същото невротично внимание с темите си за жестокостта, невежеството и експлоатацията): веднъж, когато била на единайсет години и се измъкнала въпреки забраната на баща си една събота, за да иде на урок по балет, който се ръководел от местния „артист“ (на име мистър Морис), дъртият дошъл с колана и я налагал по глезените по целия път до къщи, а после я заключил до вечерта в килера и за по-сигурно с вързани крака: „кът тъ гепя пак при тоз педерас, не само штъ вържа, ми… мисли му!“
Когато дошла за пръв път в Ню Йорк, била на осемнайсет години и ако трябва да бъдем откровени, също нямала кътници. Всичките били извадени (по причина, която тя още не може да проумее) от местния доктор, толкова надарен като зъболекар, колкото и мистър Морис като танцьор. Когато се запознахме преди близо две години, Маймуната вече бе приключила с брака и развода си. Мъжът й бил петдесетгодишен френски индустриалец, който преди женитбата я ухажвал една седмица във Флоренция, където тя участвувала като модел в едно шоу в Палацо Пити. След брака неговият сексуален живот се изчерпвал в това да си легне с младата си и красива съпруга и да се изпразни в някой брой от списание „Колани за жартиери“, което си бил изписал от Четирийсет и втора улица. Понякога Маймуната обича да си служи с някакъв гаден носов долен селски диалект и винаги го прави, когато описва ексцесиите, на които е трябвало да бъде свидетел като съпруга на магнат. Тя умееше да разказва за тези четиринайсет месеца прекарани с него, много забавно, макар че преживелиците й са били твърде мрачни, да не кажем ужасяващи. Но понеже след сватбата той я качил на самолета за Лондон, където й оправили зъбите за пет хиляди долара, а после в Париж й окачил около врата още неколкостотин хиляди долара в бижута, доста време, казва Маймуната, се чувствувах задължена към него. Както тя се изразяваше (преди да й забрани да употребява думи като „таковата“, „значи“, „адски“): „Беше някак си етично.“
Това, което я накарало най-накрая да хукне да се спасява, били малките оргии, които магнатът започнал да урежда, след като и на двамата им писнало той да се празни в „Колани за жартиери“ (или може би беше „Високи токчета“). Наемал на много висока цена някоя жена, за предпочитане чернокожа, и я карал да клечи гола върху стъкления плот на масичката за кафе и да сере, докато той лежал по гръб отдолу под масата и си блъскал чекии. А докато лайното пльосвало на стъклото — шест инча над носа на любимия й — Маймуната, нашата нещастна Маймуна, трябвало да седи на тапицираното с червена дамаска канапе, напълно облечена, да си сръбва коняк и да гледа.
Няколко години след като се върнала в Ню Йорк — трябва да е била вече двайсет и четири-пет годишна, Маймуната се опитала да се самоубие, като си резнала китките с бръснач, и всичко това заради начина, по който се отнасял с нея в „Льо Клъб“, „Ел Мороко“ или може би „Л’Антерди“52 тогавашният x приятел, някой си от стотината най-добре облечени мъже в света Морис Франкел, оттук нататък споменаван в тези откровения като Харпо. През последните пет години с известни прекъсвания Маймуната се мятала на кушетката на Харпо в очакване той да й каже какво трябва да направи, за да стане нечия съпруга и майка. „Защо, крещи Маймуната на Харпо, защо трябва винаги да попадам на такива коравосърдечни лайнари вместо на мъже? Защо? Отговори, Харпо! Кажи ми нещо! Каквото и да е! О, знам, че той съществува някъде, имала навика да казва Маймуната със сгърчено от болка лице. Просто си знам. Искам да кажа, чувал ли е някой за мъртвец, чийто телефонен секретар работи?“ И така Маймуната се подлага периодически на терапия (ако така се нарича това), подлага се винаги, когато някой лайнар е съкрушил сърцето й, и прекъсва, щом следващият евентуален рицар се е появил на хоризонта.