Най-разпространената форма на деградация в половия живот
Мисля, че още не съм ви разказвал как правописът на Маймуната ме изваждаше от психическо равновесие. Каква безнадеждна калиграфия! Сякаш беше писало осемгодишно дете — направо ме подлудяваше! Никакви главни букви и никаква пунктуация — само едни разкривени и прекалено големи букви, в редове, завиващи надолу по страницата, докато най-сетне изпадат от нея. При това печатни, по начина, по който надписвахме рисунките си в първи клас, а после ги занасяхме в къщи с малките си ръчички. Ох, ами тоя правопис! Една такава малка думичка като „светъл“ се появява в три различни варианта на една и съща страница. Един път се появява като „светал“, а следващите два пъти с „ф“. Ф! Като в Йозеф! „Йозеф К.!“ Да не говорим за „скъпи“ в началото на писмо: с-к-а-п-и. Или с-к-а-п-и-ъ-т. Или, когато за първи път (о, това най го обичам), я беше написала -с-к-а-п. Същата вечер, когато щяхме да ходим на вечеря в Грейси Маншън56 — С! К! А! П! Искам да кажа, че трябва да си задам въпроса — защо се занимавам с жена, която е почти на трийсет години и смята, че „скъп“ се пише с „а“!
Почти два месеца са изминали, откак я свалих на Лексингтън авеню и все още в мен бушуват две противоположни чувства: желание, от една страна, безумно желание (никога не съм се забравял така по някоя жена) и нещо подобно на презрение, от друга. Грешка. Само няколко дни по-рано бяхме на екскурзия до Върмонт. През този уикенд сякаш моята досада от нея — опасенията, породени от блясъка на безупречната й фигура, от ниския й произход и най-вече от сексуалната й безотговорност, — страхът и недоверието ми бяха изместени от див изблик на обич и нежност.
Сега се намирам под влиянието на една научна статия със заглавие „НАЙ-РАЗПРОСТРАНЕНАТА ФОРМА НА ДЕГРАДАЦИЯ В ПОЛОВИЯ ЖИВОТ“, както вероятно сте предположили, купих си СЪБРАНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ и откакто съм се върнал от Европа, всяка вечер в уединението на монашеското си легло се приспивам с някой том на Фройд в ръка. Понякога с Фройд в ръка, понякога с малкия Алексчо в ръка, а понякога и с двете. Да, лежа аз там с разкопчана пижама, съвсем сам, въртейки го в ръка като момченце в детинска самозабрава, обтягам го и го извивам, мачкам го и го разтривам, докато препускам очарован и онемял по страниците на „Приноси към психологията на любовта“, вглъбен в изречението, фразата и думата, които ще ме освободят от тъй наречените ми съновидения и фиксации.
В есето за „Деградацията“ има фраза „течения на чувството“. За „напълно нормални отношения в любовта“ (заслужаващи задълбочено семантично изследване, особено това „напълно нормални“, но нека продължим…), за напълно нормално отношение в любовта, казва той, необходимо е да съществуват две течения от чувство, които да се съединяват: нежни чувства на привързаност и плътски чувства. Но в много случаи това не се случва, констатира той със съжаление. „Когато такива хора обичат, им липсва желание, а когато имат желание, не могат да обичат.“
Въпрос: трябва ли да считам себе си за част от фрагментираната тълпа? Или с думи прости и ясни: са ли половите чувства на Алекзандър Портной фиксирани към кръвосмесителни фантазии? Какво мислите, докторе? Наистина ли има толкова жалко ограничение, наложено върху обекта ми на избор? Вярно ли е, че само ако сексуалният обект изпълнява за мен условието да е деградирал, само тогава плътското ми чувство може да бъде освободено? Чуйте, това ли обяснява затъването ми с шикси?