— Къде можа да научиш такова нещо?
— Ш-ш-т! Има още:
— Айде стига, бе! Скута, а?
— Това е — завърших.
Пауза.
— Кой го е написал? — Фалшиво: — Ти ли?
— Уилям Бълтлър Йейтс го е написал — отговорих, като разбрах колко нетактичен съм бил и колко безчувствено съм разкрил пропастта: аз съм начетен, а ти си тъпа, това единствено можеше да означава рецитирането пред тая жена на едно от трите стихотворения, които съм научил наизуст за трийсет и три години.
— Един ирландски поет — отвърнах неубедително.
— Аха? Да не ти го е казал той? Не знаех, че си ирландец.
— В колежа, маце. — От едно момиче, което познавах в колежа. Тя ме научи и на: „Силата, която със зеления си огън възпламенява цветето“. „Ама стига, защо да я сравнявам с някаква друга? Защо не я оставя да бъде такава, каквато си е? Ама че идея! Обичай я такава, каквато е! С всичките й несъвършенства — което всъщност е съвсем човешко!“
— Е — каза Маймуната, като продължаваше да се прави на шофьор на камион, — аз никога не съм била в колеж. — И после унило южняшки: — На село, в Маунтсвил, душа, единственото стихотворение, дето знаехме, беше: „Виждам наш’те, виждам ваш’те и на Мери Джейн долните гащи!“ Само дето не носех долни гащи… Знаеш к’во напрайх, кат бях на петнайсет? Скъсах си кичур косми отдолу и ги изпратих на Марлон Брандо. Дори не потвърди, че ги е получил, педерастът му долен!
Тишина. В която се чудим какво ли правят двама толкова различни люде на едно място — във Върмонт.
После тя се обажда:
— Добре де, какво е Агамемнон?
И аз обяснявам, впрегнал всичките си знания: Зевс, Агамемнон, Клитемнестра, Парис, Троя… Чувствам се като лайно и измамник. Знам, че поне половината си го измислям.
Но тя е възхитителна.
— Добре, сега повтори още веднъж!
— Сериозно?
— Да! Отново! Но, за бога, по-бавно!
Декларирам отново и през цялото време панталоните ми са на пода на колата, и става все по-тъмно на пътеката, където съм спрял покрай шосето под драматичната корона на едно дърво. В колата всъщност падат листа. Маймуната изглежда като дете, което се опитва да реши задача с много неизвестни, но не тъпо дете, а пъргаво и умно малко момиченце! Съвсем не глупаво! Това момиче наистина е много специално! Макар че го свалих на улицата!
И знаете ли какво направи, когато свърших? Взе ръката ми и я прекара между краката си. Там, където Мери Джейн още не носеше гащи!
— Пипни! Подмокри ми се катерицата!
— Любима! Та ти си разбрала стихотворението!
— Кат че ли да! — промълвява Скарлет О’Хара. И изведнъж: — Ами да! Аз разбрах стихотворение!
— И с пичката си още повече!
— Спасителчето ми! Та ти я правиш гениална! О, Спаси, скъпи, изяж ме! — ръга пръсти в устата ми, дърпа ме за долната челюст и стенен: — О, изяж образованата ми путка!
Идилия, няма що! Под червените и жълтите листа.
В стаята на Уудсток, докато се бръсна за вечеря, тя се кисне в гореща вода с пяна. Каква сила се крие в тази нежна обвивка, та може да изпълнява такива славни акробатични номера, захапала ме за единия край? Човек би могъл да си помисли, че тя ще си счупи гръбнака, като види как половината й тяло се извива извън леглото в екстаз! Ей! Слава богу, че ходи на тия тренировки по гимнастика! Какво чукане получавам в замяна! Ама че сделка! На всичкото отгоре излиза, че е и човешко същество — да, има всички признаци, че може да е така! Човешко същество! Което може да бъде обичано!
Но от мен ли?
Защо не?
Нима?
Защо не?
— Знаеш ли какво? — обръща се тя към мен от ваната. — Малката ми дупчица е така възпалена, че едва диша.