Кей Кембъл, приятелката ми от колежа Антиох — може ли да съществува нещо по-типично от нея? Естествена, добросърдечна, без следа от нездравост или егоизъм — стойностна и достойна за похвала личност. Къде ли е сега тя, тази находка? Здравей, Тикво! Прекрасна съпруга на някой щастлив шейгец65! Някъде в централните щати? Нима може да бъде другояче? Редакторка на литературното ни списание, дипломирана с всички почетни титли по английска литература, която протестираше заедно с мен и другите ни разярени приятели пред оная бръснарница в Йелоу Спрингс, където не искаха да подстригват негри — яка, жизнерадостна, с широко сърце и широк задник, със сладко бебешко лице, жълта коса, никакви цици (за нещастие, изглежда, плоските жени са моята съдба, между другото — защо е точно така? Има ли някакво есе, което да прочета по въпроса? Това важно ли е? Или да продължавам?) И тия крака на здрава селянка! И блузата, винаги измъкната от полата на гърба! Ех, как ме размекваше тая игрива подробност! Както и фактът, че, качена на високи токове, изглеждаше като котка на дърво, подгонена от куче, не на себе си, извадена от равновесие. Винаги сред първите нимфи от колежа в Антиох, боси на лекции през пролетта. Наричах я „Тиква“ в чест на пигментацията и размера на задника й. Здрава като кратуна, що се отнася до моралните принципи, красиво упорита по начин, достоен за завист и възхита!
Тя никога не повишаваше глас по време на спор! Можете ли да си представите впечатлението, което ми направи това на седемнайсет години, току-що напуснал Дружеството за полемика „Джак и Софи Портной“! Чували ли сте някога за такъв подход към противоположната страна? Никога да не осмиваш опонентите си? Да не показваш, че го мразиш заради идеите му. А-ха, значи това било то, да си дете на гои, първенец на гимназия в Айова, а не в Ню Джърси, това е, което гоите притежават; ако изобщо притежават нещо! Власт без страсти! Добродетел без самовъзхита. Доверие без перчене или снизходителност. Хайде, нека бъдем честни и да отдадем на гоите дължимото им, докторе, когато са впечатляващи, те наистина са впечатляващи. Толкова устойчиви! Да, това е, което хипнотизираше — сърдечността, упоритостта, с една дума, тиквеността й. Моя монолитна, дебелогъза, неначервена, босонога шиксо — къде си сега. Кей-Кей? Колко дечица роди? Затлъстя ли вече? И какво? Да предположим, че си голяма като къща — имаш нужда от витрина за тоя твой характер! Най-доброто от Средния Запад — тогава защо ли я зарязах? О, аз ще стигна до това, без съмнение, самотерзанието никога не е повече от един спомен, това е известно. Нека за миг изоставим характера й. Тази мазна кожа! Тази неподдържана разпиляна коса! И то още през петдесетте, когато разпилените коси не бяха на мода! Това е то същинската естественост, докторе! Закръглена и пищна, загоряла от слънцето Кей! Басирам се, че вече половин дузина дечурлига са се лепнали за обилния й задник (толкова различен от стегнатото, събиращо се в шепа манекенско дупе на Маймуната!) Басирам се, че сама си пече хляба! (По начина, по който го направи в квартирата ми в Йелоу Спрингс през онази гореща пролетна вечер само по комбинезони и сутиен, с брашно по ушите и полепнала от пот коса — спомняш ли си? Когато въпреки жегата ми показа какъв вкус трябва да има истинският хляб? Можеше да използуваш сърцето ми за тесто, толкова се беше размекнало!) Обзалагам се, че живееш там, където въздухът още не е отровен и никой не си заключва вечер вратите! — и все още не ти пука за пари и имоти. И на мен, Тикво, все още неомърсен от тези и други подобни дребнобуржоазни ценности! О, идеално несъразмерна девойко! А не километрова манекенка! Нямала цици, та какво от това? Ефирна като пеперуда в гръдния кош и шията, но надолу — набита като мечка! Засадена, това искам да кажа! Свързана с тези крака на гюлетласкач към американската земя!
Трябваше да чуете Кей Кембъл, когато като второкурсници обикаляхме из окръг Грийн да агитираме за Стивънсън. Изправена пред най-зашеметяващото тесногръдие, язвителност и суровост на републиканския дух, който би могъл да пречупи всеки характер, Тиквата никога не измени на държанието си на дама. Аз бях варварин. Независимо колко спокойно започвах (или снизходително, както всъщност се оказваше), неизменно се разпенвах и покривах с пот, саркастичен, жилещ, клеймящ, очи в очи с тази ужасно притеснени хора, наричайки техния любим Айк невежа, политически и морален дебил — така че може би аз нося голяма вина за поражението на Адлай в Охайо. От друга страна, Тиквата се отнасяше толкова безпогрешно и внимателно към гледната точка на опозицията, че понякога ми се струваше, че ще се обърне и ще каже: „Да, Алекс, мисля, че мистър Йокел е прав, мисля, че може би той дори е твърде мек по отношение на комунистите!“ Но не, и когато най-крайната идиотщина биваше изречена по отношение на „социалистическите“ или „розови“ идеи на нашия кандидат, когато за пореден път бе заклеймено чувството му за хумор, Тиквата продължаваше да изпълнява церемонията (върховен подвиг!) без намек от сарказъм — сякаш беше съдия на състезание по печене на баници, такава изключителна смес от трезвост и добродушие имаше у нея — и продължаваше да поправя фактическите и логическите грешки на мистър Йокел, даже да му обръща внимание върху мизерната му моралност. Необременена от тенденциозния синтаксис на апокалипсиса или от невъзпитания речник на безразсъдството, без потяща се горна устна, стиснато от яд гърло и струи ненавист, тя би могла да разколебае половин дузина кандидати в окръга. Господи, да, това беше една от големите шикси. Можеше да науча много, прекарвайки остатъка от живота си с такава личност. Да, можеше, ако изобщо можа да науча нещо! Ако можеше по някакъв начин да бъда измъкнат от тази мономания на минети и разврат, на романтика, фантазия и отмъщение — от гоненето на бройки! Преследването на мечти! От тази безнадеждна, безсмислена привързаност към миналото!