Годината е 1950-а, само на седемнайсет съм, а Нюарк е вече два и половина месеца зад гърба ми (всъщност не точно „зад“, сутрин се събуждам в салона, смаян от непознатото одеяло върху гърдите ми, от липсата на един от „моите прозорци“, потиснат и луднал за няколко безкрайни минути от неприемливите размествания, извършвани в спалнята ми от майка ми). От това време датира една от най-смелите постъпки в живота ми: вместо да се върна в къщи за първата си колежанска ваканция, пътувам във влака до Айова, за да прекарам Деня на Благодарността при Тиквата и родителите й. До този септември никога не съм стигал по на запад от Лейк Хопатконг в Ню Джърси, а сега изведнъж — чак в Айова! И то с мадама! Християнка! Кой е потресен повече от това предателство — семейството ми или аз? Каква наглост! А може би това е дързостта на невротик?
Бялата, обкована с дъски къща, в която беше израсла Тиквата, можеше да бъде Тадж Махал, ако се съди по емоциите, които предизвика у мен. Само Балбоа66 може би знае какво съм изпитал, когато за пръв път зърнах люлката, висяща на терасата пред входа. В тази къща беше възпитана тя. Момичето, което ми беше позволило да разкопчая сутиена му и едва ли не да му разтворя краката до вратата на общежитието, беше израсло в този бял дом. Зад тези гойски завеси! Вижте, мои мамини щори!
— Мамо, тате — казва Тиквата, когато слизаме на гарата в Девънпорт — това е нашият гост за уикенда, приятелят ми от училище, за когото ви писах…
Я гледай, аз съм бил „гост за уикенда“! Значи ме наричат „приятел от училище“? На какъв език говори тя? Аз съм „бондит“, аз съм „вани“67, аз съм син на застрахователен агент. Аз съм пратеникът на Уоршоу! „Приятно ми е да се запознаем, Алекс.“ На което аз, разбира се, отговарям: „Благодаря!“ Каквото и да ми каже някой през първите двайсет и четири часа в Айова, аз отговарям „Благодаря!“ Даже и на неодушевените предмети. Сядам на стола и отчетливо му казвам: „Извинете, благодаря!“ Изпускам салфетка на пода, навеждам се да я вдигна изчервен и се чувам да казвам: „Благодаря“ — дали на салфетката, или на пода? Колко горда би била майка ми с нейния малък джентълмен! Учтив дори към мебелите!
Има един израз в английския — „Добро утро“ или поне така съм чувал, тази фраза никога не съм ползувал особено. И защо ми трябва? На закуска в къщи обикновено ме посрещат с думите: „Господин Сръдльо“ мили „Мистър Рачо“. Но изведнъж тук, в Айова, подражавайки на местното население, аз се превръщам в истински гейзер от доброутра. Всички тук знаят как да произнасят тези думи, усещат слънцето по лицата си и това като че ли отключва някаква химическа реакция: „Добро утро! Добро утро! Добро утро!“, изпято по дузина различни начини. После започват да се питат един друг дали „са спали добре през нощта“. И мен ме питат! Дали съм спал добре през нощта? Не знам, трябва да помисля… Въпросът ме сварва неподготвен. Дали съм спал добре през нощта? О, ами да! Мисля, че да! А — нима? „Като пън“, отговаря мистър Кембъл. И за пръв път в живота си усещам истинската сила на усмивката. Този човек, който е истински търговец на недвижими имоти и член на Градския съвет в Девънпорт, ми казва, че е спал като пън, и аз наистина си представям пън! Сега разбирам! Неподвижно, тежко, като пън! „Добро утро“ ми казва и изведнъж ми хрумва, че думата „утро“ в този смисъл се отнася точно за часовете между осем сутринта и дванайсет на обяд. Никога преди не съм се замислял за това. Той иска часовете между осем и дванайсет да бъдат добри, което ще рече: развлекателни, приятни и полезни! Ние всички си желаем четири часа удоволствие и благополучие! Че това е страхотно! Направо е прекрасно! Добро утро! А същото се отнася и за „Добър ден“, „Добър вечер“ и „Лека нощ“. Боже! Езикът е форма на комуникация! Разговорът не е просто престрелка, където пускаш или получаваш куршуми! Където трябва да се криеш, да се прицелваш и да убиваш! Думите не са само бомби и куршуми — не, те са малки подаръци, носещи значение!