Давай, дръж тая линия, направи тая точка, ритни го в ташаците, давайте, пичове!
Виждате ли, пропускам шанса си да бъда блестящ и остроумен от трибуните! Да покажа саркастичния си и язвителен език! И след играта да присъствам на историческия обяд, приготвен от майка ми — тази луничава и червенокоса потомка на полски евреи! Как ще се оттегли кръвта от лицата им, каква мъртва тишина ще настъпи, когато тя вдигне голямата палка и извика „Наздраве! И познайте за кого!“, а Познайте за кого ЛИПСВА! ЗАЩО дезертирах от семейството си? Може би около масата не приличаме на картина от Норман Рокуел, но ние също сме имали добри дни, не се тревожете. Не се връщаме към Плимут Рок, никой индианец не е носил царевица на член от нашето семейство, доколкото сме запознати, но само подушете тия нещица! Гледайте, купички с боровинков сос от всяка страна на масата! И името на пуйката — „Том! Защо тогава не мога да повярвам, че ям обяда си в Америка, тази Америка се намира там, където съм аз, вместо на някое друго място, на което един ден бих отишъл, например в Юниън, Ню Джърси — там ходим всеки ноември с баща ми при онзи селяндур и жена му (и двамата в работни комбинезони), за да вземем истински ябълков сайдер за Деня на Благодарността.“
— Отивам в Айова — съобщавам им от телефона на нашия етаж.
— Къде?
— До Девънпорт в Айова.
— През първата ваканция от колежа?
— … да де, знам, но е рядка възможност и не бива да я пропускам…
— Възможност? За какво?
— Да, ще прекараме Деня на Благодарността с това момче Бил Кембъл и семейството…
— Кой?
— Кембъл. Живее в нашето общежитие…
Обаче те ме очакват. Всеки от тях ме очаква. Морти е купил билети за мача. За каква възможност говоря?
— И откъде изведнъж се появи това момче, Кембъл?
— Приятел. Бил.
— А сайдерът? — пита баща ми.
О, Боже, случи се това, което се кълнях, че не бива да допускам! Обливам се в сълзи, а „сайдер“ е малката думичка, която ги предизвиква. Човекът си е надарен — може да се държи като Граучо Маркс68 и да спечели наградата, като познае ключовата дума. Поне моята я отгатва всеки път! И обира банката, като печели разкаяние!
— Не мога да се откажа! Съжалявам! Приех! Отиваме!
— Отивате? Но как така, Алекс, изобщо не разбирам тия намерения? — намесва се майка ми: — Как, отивате, ако не съм нахална, като те питам, и къде? А може би ще пътувате с открита кола, също, защото…
— НЕ!
— Ами ако са заснежени магистралите. Алекс?…
— Мамо, ще пътуваме със спален вагон! Ясно? Ясно?
— Алекс — казва тя, — усещам по гласа ти, знам, че не ми казваш всичко и ще пътуваш на стоп, с открита кола или някаква друга такава лудост — два месеца и половина далеч от къщи, на седемнайсет години и вече подивя!
Тоя телефонен разговор проведох преди шестнайсет години. Малко повече от половината на годините, на които съм сега. Ноември 1950 — ето, татуирано е на китката ми, датата на Провъзгласяването на моята еманципация. Децата, неродени още, когато проведох първия телефонен разговор с родителите си, за да им кажа, че няма да се върна в къщи от колежа, вече постъпват в колежите, предполагам, само аз още се обаждам на родителите си, за да им съобщя, че няма да се върна в къщи! Все още в решителен сблъсък със семейството си! Каква полза, че съм взел два класа за един в прогимназията и съм изпреварил много всички други, като в резултат на това се моткам на опашката? Първоначалните ми перспективи са легенда: да играя главните роли във всички тези прогимназиални пиески! На дванайсет години да спечеля всички награди на ДАР! Защо тогава живея сам и няма собствени деца? Не е безсмислен този въпрос! В професионалния си живот със сигурност ще се закача някъде, но в личния? С какво ще мога да се представя? На тази земя трябва да играят деца, които да приличат на мен! Защо не? Защо всеки тъпанар с дворче и бяла ограда да си има наследници, а аз не? Това е безсмислено! Помислете си само, половината състезание е минало, а аз още стоя тук — на стартовата линия, — аз, първият, който се измъкнах от пелените и нахлузих шортите! Сто петдесет и осем точки на теста за интелигентност и все още споря с арбитрите за правила и тълкувания! Разисквайки процедурата! Оспорвайки легитимността на дежурните съдии! Да, „Мистър Рачо“ — правилно казваш, майко! „Сръдльо“ е точната дума — право в надутия поялник! „Мистър Истеричен Припадък“…