Друга от тези думи, за които през детството си мислех, че са „еврейски“. Истеричен припадък. „Хайде, хайде, направи истеричен припадък“ — съветваше ме майка ми. — „Виждали това би променило нещо, гениалното ми синче.“ Ама пък се опитвах! Как се тръшках на пода в кухнята й! Мистър Ядльо! Мистър Кисел! Сърдитко Петко! Празната торбичка! Това са имената, които си спечелих! Не дай Боже някой да те погледне накриво, Алекс, животът му не чини и пукната пара! Мистър Вечноправ! Сърдитко от Седемте джуджета ще ни дойде на гости, тате! А, Хана, брат ти ни е почел с присъствието си тази вечер, чест е за нас да ви посрещнем! „Здравей, Съкровище! — Въздиша тя, когато влетявам в стаята си, за да впия зъби във възглавницата. — Детето с огнения нрав отново яхна коня!“
Към края на първата ни година в колежа Кей пропусна месечен цикъл и така — с определено нетърпеливо задоволство, но съвсем без паника, интересно — ние започнахме да кроим планове за женитба. Ще предложим услугите си като постоянни детегледачи на млада двойка университетски преподаватели, които се бяха привързали към нас, в замяна те ще ни дадат таванските си помещения и лавица в хладилника. Ще износваме стари дрехи и ще ядем спагети. Кей ще пише стихове за щастието да имаш дете и, както каза, ще печата на машина курсови работи за нещо отгоре. Имахме стипендии, какво повече ни трябваше? Един матрак, няколко тухли и дъски за библиотека, плочата на Кей с Дилън Томас и когато му дойдеше времето — детско кошче. Смятахме се за авантюристи.
— И ще смениш вярата си, нали? — казах аз.
Исках въпросът да бъде възприет иронично или поне мислех, че искам. Но Кей го взе на сериозно. Не формално, забележете, а сериозно.
— Защо би трябвало да извърша подобно нещо?
Страхотно момиче! Чудесно, изобретателно, сладко момиче! Ясна мисъл, виждате ли, такава беше тя! Това, по което мъжете си падат в една жена — сега разбирам! Защо би трябвало да извърша подобно нещо? И нищо тъпо или обидно, дори и най-малката следа от надменност в тона й. Само здравият смисъл, простичко изложен.
Само че това хвърли нашия Портной в ярост, Детето с огнения нрав издивя. Какво искаш да кажеш, защо би трябвало да извършиш подобно нещо? Защо, мислиш, глупачка от гоите! Върви и си говори с кучето, питай него! Питай Спот какво мисли той, четириногият умник! „Искаш ли Кей-Кей да бъде еврейка, Споти?“ А, приятелю, кажи? Какво, по дяволите, те прави толкова самодоволна? Това, че си разговаряш с кучета ли? Или че можеш да познаеш бряста, когато го видиш? Или това, че баща ти кара комби с дървена ламперия? Каква е върховата реализация в живота ти, бубе, че си постигнала физиономията на Дорис Дей69?
За щастие бях толкова изумен от собственото си възмущение, че не можех дума да издумам. Как мога да усетя рана на място, където дори не съм уязвим? Та нали Кей и аз най-малко се интересувахме от парите, а след това от религията? Любимият ни философ беше Бертран Ръсел. Религията ни беше религията на Дилън Томас, Истината и Радостта! Децата ни трябва да бъдат атеисти! Та аз само се шегувах!
Въпреки това, изглежда, че никога не съм й простил: през седмиците след фалшивата тревога тя започна да ми се струва отегчителна и разговорите и не по-възбуждаща от медуза. И се изненадах, че го понесе толкова тежко, когато й казах, че повече не ме интересува. Виждате ли, бях много откровен точно както Бертран Ръсел ми беше поръчал. „Просто не искам да се виждаме повече, Кей. Не мога да се преструвам. Съжалявам.“ Тя ридаеше сърцераздирателно, разнасяше из двора на колежка ужасни малки торбички под зачервените си сини очи, не идваше за ядене, пропускаше часове… А аз бях изненадан. Защото през цялото време си бях мислил, че аз съм я обичал, а не тя мен. Каква изненада да се открие точно обратното в случая!
Ах, само на двайсет и да изгониш любимата си — тази първа проява на откровен садизъм с жена! И мечтата за другите жени, които ще се появят. Този юни се върнах в Ню Джърси, радостен от проявената „сила“, като се чудех как съм могъл да бъда очарован от едно толкова обикновено и дебело същество.
Едно друго нежно сърце, разбито от мен, принадлежеше на Сара Абът Молсби, потомка на първите заселници от Ню Канаан, Фокекрофт и Васар (където имала за компания запряната в Пафкипси друга русокоса красавица, малка кобилка). Висока, изискана, благопристойна, двайсет и две годишна, току-що излязла от колежа, тя беше секретарка в канцеларията на сенатор от Кънектикът, където ние се запознахме и се чифтосахме през есента на 1959 година.