Джон Кейс
Синдромът
„Трябва да съществува някаква сила, някаква трета класа индивиди, извън водачите и учените, и тази трета класа трябва да умее да забелязва грешките и да отстранява кълновете на възможните безредици още в зародиша им. Трябва да има прослойка от хора, чиято задача ще бъде да изхвърлят гнилите ябълки незабавно, след като се появят първите петна на загниването.
Съществуването на подобна група трябва да е тайно. Тя трябва да бъде автономна сила и да разполага с широки, дискретни пълномощия, дадени й от най-високото равнище на човешката власт…
Встъпление
Цюрих
16 юни, 1996 г.
Не беше заради рисувания от Сьора Гран Жат. Поне не беше съвсем. Не беше и заради следобедния час. Лу Макбрайд изпитваше такова чувство — като пред картина — като че ли не можеше да се случи нищо лошо. Притихналият парк. Ясният и задрямал ден. Неоновосиньото езеро, къдрено от лекия вятър.
Тичаше през парка край брега на Цюрихзее — започваше от оживения „Белвюплац“ и продължаваше към предградията. Вече беше изминал около пет километра и сега се връщаше — тичаше, като избираше шарените сенки, напомнящи платно на Сьора.
Но картината на поантилиста беше населена с благопристойно изглеждащи мъже с цилиндри, кротки дечица и жени в широки рокли с турнюри, носещи чадърчета — гледка, уловена в годините преди световните войни, преди комика Зейнфелд, Интернет и „етническото прочистване“. Сега хората бяха други, както и неделните следобеди (дори, или тъкмо тогава, когато бяха все същите).
Например момичетата, които срещаше — половината бяха с мобифони, с ролери или и с двете. Имаха халки и звездички на носовете, дяволити очи и хвърчаха с хихикане покрай момчета с футболни топки, дремещи гастарбайтери и безгрижни любовници, излежаващи се на тревата. От Алпите се спускаше свеж въздух. Слънчев, мек и прохладен. Нежният му полъх носеше понякога и мирис на марихуана.
Той обичаше Цюрих. Престоят тук му даваше възможност да упражнява немския. Това беше първият му чужд език — избра го още в гимназията, защото излизаше с една ученичка, дошла по обмен от Германия. По-късно научи испански, малко френски и дори известно време учи креолски, но немският му беше първи — заради Ингрид. Усмихна се при тази мисъл: Ингрид с поразителното тяло. Край него премина флотилия платноходки с издути платна и подрънкващи фалове.
Едва ги чу. Беше усилил звука на уокмена си; слушаше Марго Тимънс — изпълняваше старата песен на Лу Рийд за някоя си „… Джейн… Сладка Джейн…“
Музиката, книгите и джогингът бяха тайният никотин на Макбрайд и без тях той се чувстваше нещастен и неспокоен. Това беше и причината да няма собствена яхта (не би могъл да си позволи), нещо, което той отдавна искаше. Апартаментът му в Сан Франциско беше доказателство за маниите му. Там, близо до прозорците, където се намираше стереоуредбата и огромният диван, подобно на долмени се издигаха купчини книги и опаковки на компактдискове: блусове, морнас1, Де Лило и опера. Хаитянска конпа, рок и спиричуъли. Чатуин върху Патагония, Огбърн над Шекспир. Имаше и десетина книги за шах, които Макбрайд по-скоро четеше, отколкото използваше като указания при игри (с изключение на Хаити, където двамата с Пиер Дребния понякога с часове седяха приведени над овехтялата шахматна дъска с чаши ром в ръка).
Сети се за това и почувства липсата им — мястото, шахът, приятелите…
Погледна часовника си, без да спира, и като видя колко е часът, ускори темпото. Имаше още час и двайсет минути до срещата в Института, а той не обичаше да закъснява. (Всъщност закъсненията го влудяваха.)
Институтът за глобални изследвания беше разположен в района на Кюснахт, на двайсетина минути от хотела на Макбрайд — малък, но почтен „мозъчен резервоар“, основан със стари пари, дошли от дарители от двете страни на Атлантика. Като и повечето подобни фондации, създадени след края на Втората световна война, Институтът беше посветен на идеята — неясната и изплъзваща се идея — за световен мир. Напоследък там се провеждаха конференции и всяка година се даваха стипендии на шепа блестящи младежи, чиито изследователски интереси съвпадаха с тези на Фондацията.
Те включваха понякога съвсем различни теми като „Образуване на парламентарни формации в Централна Африка“, „Ислямът и Интернет“, „Ликвидирането на горите в Непал“, както и изследването на самия Макбрайд — посветено на лечебните въздействия на анимистките религии. След като студената война бе отминала, директорите на фондацията бяха стигнали до общото мнение, че бъдещите конфликти ще бъдат, в повечето случаи, „ниско интензивни“ схватки, подхранвани от етнически и религиозни различия.