Жан-Карлос не даваше и дума да се изрече за операция. С какво вълнение беше изкачила стълбите до втория етаж на Трета улица №8666 в Лос Анджелис, където се намираше школата му.
— Здрасти, Даяна! — широко усмихнат я посрещна той, поемайки ръката й с двете си длани. В плътта й се набиха дебелите му жълти мазоли, твърди като бетон. — Добре дошла в школата. — Сложи ръка върху, рамото й. — Тук всички сме на малко име. Sin ceremonia3. Казвам се Жан-Карлос Лихеро.
Не прилича на мексиканец, беше си помислила тя. Косата му беше ниско подстригана, къдрава и рижа; под тясното му чело горяха чифт светлосини очи.
— Яаа, chica4 — възкликна той с глас, който сякаш излизаше от гърдите му, — това ти придава неповторим характер — и прокара твърдата възглавничка на пръста си по гърбицата на носа й.
Над широката му горна устна се извиваха старателно поддържани тъмнорижави мустачки, тънки като конец. Имаше твърда, волева брадичка, а като цяло формата на главата му беше почти квадратна. Бедрата му бяха стройни, а походката — гъвкава като на танцьор, без обаче да е женствена.
— От островите ли сте? — попита тя.
Той се засмя и бръчки набраздиха лицето му като пряко доказателство за разрушителното действие на времето върху човешката плът. Зъбите му изглеждаха странно жълти на фона на загорялата кожа.
— От Острова, cara, Куба! — усмивката изчезна подобно на облаци, минаващи пред залязващо слънце. — Избягах преди двайсет години; заедно с още трима напуснах Фидел… и семейството си. А сега…
Беше застанал пред нея с длани, свити в юмрук на ханша. Намираха се насред широката стая. Две огромни капандури пръскаха светлина из цялото помещение, дори и в ъглите. Покрай едната стена минаваше стругована дървена балетна греда, над която висеше продълговато огледало, а най-отгоре — мрежа, която да прави сянка. Подът беше дървен, покрит донякъде с обикновени сиви рогозки. Стаята изглеждаше гола.
— Само това ли е? — попита Даяна и се огледа наоколо.
— А ти какво очакваше? — усмихна се той закачливо. — Нещо по-екзотично, може би. Взето от страниците на роман за Джеймс Бонд?
Тя също се усмихна, беше се отпуснала вече.
— Ела — прикани я той с ръка, — дай да видя ръцете ти.
Даяна ги протегна към него.
— Всяко нещо по реда си — рече той сериозно и извади ножичка за нокти. — Нищо не можеш да направиш с този маникюр.
Той сръчно подряза ноктите й и ги скъси като на мъж, после прокара върха на пръста си по заобления край на всеки неин пръст и кимна, доволен от себе си. След това отстъпи крачка назад.
— Наясно ли си защо си тук?
— Да. Джеймс, съпругът ми във филма, ме е обучил да бъда опитен ловец.
— Чудесно! — гласът му беше остър, но все пак, както каза в началото, без официалности. — Това специализирано обучение е само за филма, така е, но всичко, на което ще те науча от тук нататък за трите седмици, ще е истинско. Това трябва да ти е съвършено ясно. Няма да е шега работа. Ще научиш истински неща: да познаваш оръжията, да ги държиш, да ги отличаваш едно от друго, да ги зареждаш, да стреляш с тях. Да нападаш с голи ръце, с нож и тъй нататък — той сви рамене. — Някои режисьори не държат особено на тези подробности… Искат само да изглеждаш добре и са доволни, ако го постигнеш. С такива не се занимавам. Препращам ги другаде. Нямам време за губене — вдигна дългия си показалец. — Мариън и аз сме прекарали много приятни вечери… познава той рома… и захарната тръстика. Пием, дъвчим тръстика, приказваме си… Знае какво иска тоя човек, затова ме търси. Ще отнеме повече време, рекох му, но пък когато твоите хора изкарат моя курс, ще знаят всичко, което им трябва.
Той плесна с ръце.
— И тъй, да почваме!
Даяна отново се огледа.
— Но тук виждам само рогозки.
— Търпение — рече Жан-Карлос. — Всичко, което ни трябва, е в стаята.
Незнайно откъде извади пистолет и й го подхвърли. Тя несръчно го пое.
— Не, не, не — спокойно я укори той. — Ето така — и й показа. — Този е автоматичен — поясни и обърна обратната страна на приклада. — Това е пълнителят — отново обърна оръжието. — Както виждаш, няма барабан — и вдигна показалец. — Не доверявай живота си на автоматичен пистолет. Той се натиска много по-лесно за удобство. Използвай револвер. Ето… — и пак незнайно откъде извади друг вид оръжие. — Опитай този, полицейски. По-тежък е, но има своите предимства: патрони с по-голям калибър, по-голяма застопоряваща сила, много точен. Щом ще ловуваш, всички тези фактори са важни за теб. Не, ето така — силните му сръчни пръсти направляваха нейните. Използвай двете си ръце, точно така. Струва ли ти се тежък? Да? Добре — извади чифт ремъци с тежести и ги скрепи с лепенки за китките и. — Ето така ще се упражняваме първите две седмици. После пистолетът ще ти се стори като перце. И като всеки изкусен стрелец няма да чувстваш тежестта му.