Едва бе изминал четвърт час от бягството на Дагоберт и двете момичета от „Белият сокол“, когато в странноприемницата се чу силен трясък. Кметът и Морок успяха да изкъртят вратата с една тежка маса. Те хукнаха към празната осветена стая на сирачетата.
Морок видя развените навън чаршафи и се развика:
— Господин кмете, избягали са през прозореца. Но се движат пеша. В тази буря посред мрака не ще стигнат далеч.
— Ще ги хванем, няма съмнение… Окаяни нещастници!… Ах, ще им го върна… Боже, Морок, става дума за вашата чест и за моята…
— За моята чест ли? За нещо много повече, господин кмете! — отвърна ядосано Пророка. После бързо слезе по стълбите, отвори вратата към двора и с ясен силен глас извика: — Голиат, развържи кучетата. Гостилничарю, вземи фенери и тояги… Въоръжи слугите си. Заповядай да отворят портата. След бегълците! Могат да ни се изплъзнат. Трябва да ги хванем живи или мъртви.
II част
Улица „Milieu des Ursins“
I глава
Писмата1
Щом видя, че Дагоберт остана без кон, без документи и без пари, звероукротителят Морок реши, че той едва ли ще може да продължи пътя си и уреди идването на кмета. Бе изпратил Карл с едно писмо в Лайпциг и му бе наредил да го пусне по пощата веднага, щом пристигне.
Писмото бе адресирано така: „До Господин Родин, улица «Milieu des Ursins», 11. Париж.“
По онова време някъде около средата на тази усамотена и почти непозната улица, която бе разположена по-ниско от крайбрежната „Наполеон“, излизаща близо до „Сент-Ландри“, се намираше една бедняшка къща. Тя се издигаше сред тъмен и тесен двор, а от улицата я отделяше малка постройка със сводеста врата и с два прозореца, препречени от гъсти решетки.
Това безмълвно жилище беше обзаведено съвсем простичко, за което можеше да се съди по покъщнината в доста обширния салон на долния етаж от голямата къща. Стените бяха накичени със стари сиви резбови украшения, боядисаният в червено и добре излъскан под беше от тухли. В другия край на стаята, срещу огнището, на висока поставка от як дъб стоеше глобус с диаметър около четири стъпки. По глобуса се виждаха множество червени кръгчета, пръснати по всички краища на света — на север и на юг, на изток и на запад, като се почне от най-дивашките страни и най-отдалечените острови и се стигне до най-просветените народи, та дори до Франция. Нямаше нито една страна, по която да не са наслагани тези червени показателни знаци. До една черна дървена маса, долепена до стената недалеч от огнището и отрупана с книжа, имаше стол. Малко по-нататък, между двата прозореца, стоеше голямо писалище от орехово дърво, над което висяха полички, запълнени с картонени кутии.
Към края на октомври 1831 година, около осем часа сутринта, зад това писалище бе седнал човек, който пишеше. Този човек беше кореспондентът на звероукротителя Морок, г-н Родин.
Петдесетгодишният мъж носеше вехт разнищен редингот в маслинов цвят с мазна яка, една кърпа вместо вратовръзка, черни панталони и жилетка от сукно, чиито разтеглени шевове се виждаха. Краката му в големи обувки, лъснати с дървено масло, бяха стъпили на четвъртито зелено губерче, постлано върху червения лъскав под. Сивата му коса, обрамчила като венец полуплешивата глава, падаше над слепоочията му. Веждите почти не личаха. Тънките му горни клепачи, които приличаха на ципи от очите на влечуго, закриваха наполовина малките му, живи черни очички. Съвсем безцветните му присвити устни почти не се различаваха на бледото, мършаво лице с остър нос и вирната брадичка. Тази пепелява няма маска стоеше неподвижна като в гроб и от това изглеждаше още по-страхотна. Ако не беше бързото местене на пръстите и скърцането на перото, човек би помислил, че приведената му фигура е труп.
С помощта на таен шифър, сложен пред него, той преписваше някои неща от едно дълго писмо. Онзи, който не притежаваше ключа за този тайнопис, не би разбрал нищо. Сред дълбоката тишина на мрачния и навъсен ден, който правеше още по-тъжна голямата, студена и празна стая, човекът с ледено лице, изписващ тайни знаци, имаше зловещ вид.
Удари осем часа… Портата се хлопна глухо, а след това звънчето иззвъня два пъти. Много врати се отвориха и затвориха преди в стаята да влезе още един човек. Щом го видя, г-н Родин стана, сложи перото между пръстите си, поздрави го много учтиво и отново се зае с работата си, без да отрони дума.
1
В правилата на Исусовото общество, под заглавие De formula scribeudi (Justit. II, XI, p. 125–129), в развитието на осмата част от Конституцията е изброен изумителният брой на регистрите и на различните видове писма, запазени в архивите на обществото.
Тази полиция е била много по-точна и много по-добре осведомена от полицията на която и да било друга държава и по което и да било друго време. Йезуитите надминаха дори и Венецианското правителство. Когато то ги прогони през 1806 г., прибра всичките им книжа и ги изобличи за голямото им и мъчително любопитство. По тази усъвършенствувана полиция и по тази свещена инквизиция може да се съди за цялото могъщество на едно толкова добре осведомено, толкова постоянно в плановете си и толкова единно управление. Ето как се обяснява голямата сила, която е имало управлението на това общество, както и думите на главния настоятел, генерал на йезуитите, дук дьо Брисак: „От тази стая, господине, аз управлявам не само Китай, но и целия свят, без никой да знае как става това.“ (Les Constitutions des Jesuites, avec les Declarations, texte I tain, d’apres l’edition de Prague стр. 476–278, Париж, 1834 г.)