— Нещо ново? — попита той — Да не би от английския кралски двор?
— Не — поклатих глава аз — Може да е нещо ново за теб, но въпреки всичко нещо съвсем старо. Не си ли чул? Философите на Гърция са си го шепнали преди две хиляди години. Точно зарад тази новина съм сложил двайсет тежки стопанства на гърба си, живея при двора и съм станал конте. Виждаш ли, Понс, светът е най-порочното място, животът е от тъжен по-тъжен, всички хора умират и като умрат… е тогава са мъртви. Поради това, за да избягнат порока и тъгата, в тези дни хора като мен търсят захласа, шемета и безумието на празни развлечения.
— Ами новината господарю? Какво са си шепнали философите преди толкова време?
— Че господ е умрял, Понс — отговорих аз сериозно — Не си ли го чул? Господ е умрял, а скоро ще умра и аз и нося двайсет тежки стопанства на гърба си.
— Господ е жив! — с жар възрази Понс — Госпо е жив и царството му не е далече. Казвам ви, господарю не е далече. Може още утре да дойде краят на земята.
— Така са казвали в древния Рим, Понс, когато Нерон правил от тях факли, за да осветява своите игри.
Понс ме изгледа със съжаление.
— Прекалената ученост е жива болест — недоволно рече той — Винаги съм бил против това. Но вие все искате да бъде по вашему и все ме влачите мен, стария, със себе си: да учите астрономия и смятане във Венеция, поезия и всички италиански щуротии във Флоренция, и астрология в Пиза, и бог знае какво в тая гламава страна Германия. Пфу на философите! Казвам ви господарю, аз, Понс, вашия слуга, един беден старец, който не може да различи една буква от друга, аз ви казвам, че господ е жив и времето да застанете пред него не е далече. — Той се прекъсна като се сети изведнъж за нещо. — Той е тука, свещеникът, за когото споменахте.
В същия миг си спомних за уречената среща.
— Защо не ми каза по-рано? — ядно го попитах аз.
— Какво значение имаше? — Понс сви рамене — Нали и без друго чака вече от два часа.
— Защо не ме повика?
Понс ме измери със замислен и критичен поглед.
— Като се търкаляте в леглото и кряскате като някой петел: „Пей ку-ку, ла-ла, ку-ку, пей ку-ку.“
Той имитира безмисления припев с режещ фалцет. Без съмнение съм кряскал тази безмислица, докато съм си лягал.
— Имаш добра памет — забелязах аз сухо и понечих да сложа на раменете си новата самурена наметка, но я хвърлих на Понс да я прибере. Той намръщено поклати глава.
— Трябва ли памет след като сте го ревали повече от хиляда пъти, та половината хан се събра да чука на вратата и да ви ругае, че не ги оставяте да спят. А когато ви наредих хубаво в леглото, не ме ли повикахте и не ми ли заповядахте, ако се обади дяволът да му кажа, че господарката ми е заспала? А не ме ли извикахте пак и ме стиснахте за ръката, та е посиняла и още ме боли, и не ми ли заповядахте, ако ми е мил животът, тлъстото месо и топлият огън, да не ви будя сутринта, освен за едно?
— Което беше? — подсказах аз, понеже за нищо на света не можех да се сетя какво съм могъл да кажа.
— Което беше сърцето на един черен бухал чернокапец, казахте, който се казвал Мартинели — който и да е той — за сърцето на Мартинели, току що опържено, на златна чиния. Чинията трябвало да бъде златна казахте; и ми казахте, че трябва да ви повикам като пея „Пей ку-ку, пей ку-ку“ и тогава взехте да ме учите да пея „Пей ку-ку“
И когато Понс каза името, аз се сетих веднага, защото Мартинели беше свещеника, който бе киснал два часа във външната стая.
Когато Мартинели бе повикан при мен и ме поздрави с титлата и името ми, веднага научих името си и всичко друго. Аз бях граф Гийом Сент Мор. (Виждате ли, едва тогава можах да узная и да си спомня това, което бече в съзнателния ми ум.)
Свещеникът беше италианец, мургав, слаб, сякаш от постене или изпосталяващ глад и не от този свят, а ръцете му бяха малки и тънки като на жена. Обаче очите му! Те бяха лукави и вероломни, тесни и с тежки клепки, и едновременно зли като на пор и лениви като препичащ се на слънце гущер.
— Работата много се забави, граф дьо Сент Мор — веднага заговори той, щом Понс напусна стаята, покорен на погледа ми — Този, комуто служа, започва да губи търпение…
— Я си смени тона отче! — ядно го прекъснах аз — Помни, че сега не си в Рим.
— Августейшият ми господар… — подхвана той.
— Царува августейше в Рим, може би — пак го прекъснах аз — Тук е Франция.
Мартинели хрисимо и търпеливо сви рамене, но неговите очи, блеснали като на базилиск6, издаваха преструвката.
— Августейшият ми господар е заинтересован от това, което се върши във Франция — тихо каза той — тази дама не е за вас. Моят господар има други планове… — той навлажни с език тънките си устни — Други планове за дамата… и за вас.