— …Щото — продължи той след като почака майка да се обади — сега идвате да хленчите и да просите хляб от тия, дето сте ги преследвали.
След тези думи, без да се замисля, понеже бях дете, аз почувствах да ме обзема яд, все същата сляпа и необуздана стихийна ярост, незнаеща граници.
— Ти лъжеш! — Отвърнах му аз — Ние не сме мисурийци! Ние не хленчим! Не сме просяци! Имаме пари, за да си купим!
— Млъкни, Джеси! — викна майка ми и ме плесна силно през устата. А след това рече на непознатия — Върви си и остави момчето на мира.
— Аз ще ти тегля един куршум, проклет мормон8 — креснах му аз разплакано, този път твърде бързо за майка ми и с един-два скока се отзовах от другата страна на огъня, далече от ръката й, която бе замахнала.
Колкото до самия човек, моето дъжание не го смути ни най-малко. Аз бях готов за незнам какво си жестоко отмъщение от този ужасен непознат и внимателно го наблюдавах, но той ме огледа с безкрайно сериозен вид.
Най-после заговори и заговори тържествено, като тържествено поклащаше глава, сякащ произнасяше присъда.
— Крушата не пада по-далеч от дървото — каза той — Младото поколение не е по-добро от старото. Целият род е греховен и прокълнат. Няма спасение за него, нито за младите, нито за старите. Няма опрощение. Дори и Христовата кръв не може да заличи прегрешенията им.
— Проклет морон! — беше всичко, което можех да му изхлипам — Проклет морон! Проклет морон! Проклет морон!
И така продължавах да го проклинам и да танцувам около огъня, за да избегна преследващата ме ръка на майка ми, докато той си отиде.
Когато баща ми и мъжете, които го бяха придружавали, се завърнаха, работата в стана секна и всички нетърпеливо се стълпиха около него. Той поклати глава.
— Не искат ли да продават? — запита една жена.
Той поклати глава.
Един мъж рязко си проправи път към центъра на тълпата — синеок великан с руса брада и мустаци — и заговори:
— Те казват, че имали брашно и провизии за три години, капитане. Преди винаги са продавали на емигрантите. А сега не искат да продават. А кавгата им не е с нас. Кавгата им е с правителството, но те го изкарват на наш гръб. Това не е справедливо, капитане. Не е справедливо, казвам, както сме с жените и децата, а до Калифорния има още месеци път, и зимата иде, а до там все е пустиня. Ние нямаме храна, за да навлезем в пустинята.
Той прекъсна за миг, за да се обърне към цялата тълпа:
— Ами че никой от вас не знае какво нещо е пустинята. Туй дето го виждате не е пустиня! Казвам ви, че туй е рай, небесно пасбище, по което тече мляко и мед, в сравнение с онова, което ни чака напред. Казвам ти, капитане, трябва първо да се запасим с брашно. Като не щат да ни го продадат, трябва да се вдигнем и да си го вземем.
Мнозина от мъжете и жените се развикаха одобрително, но баща ми ги накара да млъкнат, като вдигна ръка.
— Съгласен съм с всичко, което казваш, Хамилтън… — започна той.
Но виковете заглушиха гласа му и той пак вдигна ръка.
— Освен едно, за което забравяш, Хамилтън… нещо, което ти и всички ние трябва да имаме предвид. Бригъм Йънг9 е обявил военно положение, а Бригъм Йънг има войска. Бихме могли да изравним Нефи със земята, преди те да успеят да се обърнат, и да вземем провизии колкото можем да носим. Но надали бихме ги занесли много далече. Светците на Бригъм ще налетят отгоре ни и ние ще бъдем затрити също преди да успеем да се обърнем. Вие го знаете. И аз го зная. Ние всички го знаем.
Думите му бяха убедителни за слушатели, които вече бяха убедени. Това, което им каза не беше ново. Те само го бяха забравили във вихъра на възбудата, притиснатио от отчаяната нужда.
— Никой друг не ще тръгне да се бие за нещо, което е справедливо, по-бързо от мене — продължи татко — Но положението е такова, че не можем да си позволим да се бием сега. Избухне ли кавга, за нас няма спасение. А ние всички трябва да мислим за нашите жени и деца. Трябва да се държим мирилюбиво на всяка цена, каквито и обиди да трупат на главите ни.
— Но какво да правим пред наближаващата пустиня? — извика една жена, която кърмеше бебе.
— Има няколко селича преди пустинята — отговори татко — Филмор е шейсет мили на юг. После идва Корн Крийк. А до Бийвър има още петдесет мили. След това е Пароуън. После има двайсет мили до Седар сити. Колкото повече се отдалрчаваме от соленото езеро, толкова повече е за вярване да ни продадат провизии.
— Ами ако не щат? — настоя същата жена.
— Тогава ще се отървем от тях — каза баща ми — Седар сити е последното селище. Ще трябва да вървим напред, и толкоз, и да бъдем благодарни на късмета си, че сме се отървали от тях. На два дни път има добро пасище и вода. Наричат го Планинските ливади. Никой не живее там и това е мястото, където ще дадем почивка на добитъка и ще го поугоим, преди да навлезем в пустинята. Може да набием дивеч. А в най-лошият случай ще продължаваме да вървим, докато можем, после ще зарежем фургоните, ще натоварим каквото можем на гърба на добитъка и ще минем последните етапи пеша. Ще можем да ядем добитчететата, както вървим напред. По-добре ще е да пристигнем в Калифорния без дрипа на гърба си, отколкото да оставим костите си тук, а ще ги оставим, ако влезем в стълкновение.