Беше задушен, зноен ден. Нито един повей не лъхаше над речната долина, в която се заглеждах от време на време. На стотици стъпки под мен мудно течеше широка река. Отсрещният бряг бе плосък и песъчлив, проснал се така до хоризонта. Над водата имаше пръснати купчинки палми.
Откъм моята страна, врязли се в една извивка на реката, се издигаха високи, ронливи канари. Малко по-нататък в извивката, право пред очите на орловото ми гнездо, изсечени в самите скали, се издигаха четири гигантски фигури. Бяха статуи на мъже до глезените. Четиримата колоси седяха с ръце, отпуснати на коленете (нагоре до раменете ръцете им почти се бяха разтрошили), загледани в реката. Поне тримата се бяха загледали. Всичко, което бе останало от четвъртия, бяха долните му крайници с огромните длани, сложени на коленете. В краката на този колос седеше сфинкс, смешно мъничък, нотози сфинкс беше по-висок от мене.
Аз гледах тези изсечени изображения с презрение и плюех, като ги гледах. Не знаех какво представляват — дали забравени богове, или предадени на забвение царе. Но за мен те бяха олицетворение на суетата и празномислието на земните хора и земните стремежи.
И над целия този зной на реката, водния простор и пясъците отвъ извиваше небе, блестящо като лъсната мед, без нито едно и най-мъничко облаче.
Минаваха часове, докато се печах на слънце. Често, за доста дълги интервали, забравил за жегата и болките, се унасях в сънища, видения и спомени. Всичко това аз го знаех — и разпадащите се колоси, и реката, и пясъка, и слънцето, и нажеженото небе — щеше да отмине в един миг. Всеки момент можеха да прозвучат тръбите на архангелите, звездите да изпопадат, небесната твърд да се навие като свитък и господ бог да се появи с войнството си за страшния съд.
Ах, знаех го толкова добре, че бях готов за това върховно събитие. Нали заради това бях тука, облечен с дрипи, в мръсота и окаяност. Бях смирен и принизен, и бях презрял нечестивите плътски потребности и страсти. И мислех с пренебрежение и с ивестно задоволство за далечните градове в равнината, които бях познавал, забравили в своя разкош и похот наближаващия последен ден. Е, те щяха да прозрат много скоро, но твърде късно за тях. И аз щях да прозра. Но аз бях готов. И сред техните писъци и ридания аз щях да възкръсна, прероден и славен, и да заема заслуженото и полагащото ми се място в царството божие.
Навремени, между сънища и видения, в които наистина и преди времето си бях в царството божие, аз прехвърлях в ума си стари прения и спорове. Прав е бил Новаций10 в твърдението си, че покаяли се отстъпници никога вече не трябва да се приемат обратно в църквите. Също така нямаше съмнение, че савелиянството11 е било замислено от сатаната. Така и Константин12, този архивраг на рода човешки, е бил дясна ръка на сатаната.
Аз непрекъснато се завръщах към размишленията за еинството господне и безброй пъти си повтарях твърденията на Ноетус Сирийски. Повече ми харесваха обаче твърденията на възлщбения ми учител Арий13. Наистина, ако човешкият разум е могъл изобщо да стигне до някакво заключение, поради самото естество на синовността трябва да е имало време, когато Синът е започнал да съществува. Един баща трябва да бъде по-възрастен от сина си. Да се поддържа нещо друго е богохулство и принизяване на бога.
И у мен възкръснаха спомени за дните на младостта ми, когато бях седял в краката на Арий, презвитер на град Александрия и ограбен от епископията си от богохулния ерети Александър. Александър Савелианита беше той и е положително с двата крака в ада.
Да, аз участвах в Никейския събор14 и видях този въпрос да се избягва. И аз помнех как император Константин изгони Арий заради праведността му. И помнех как Константин се разкая по държавни и политически съображения и заповяда на Александър — другия Александър, триж прокълнатия, епископа на Константинопол — да даде причастие на Арий на другата сутрин. И не умря ли Арий същата вечер на улицата? Казваха, че било страшно повръщане, изпратено му от господа в отговор на молитвта на Александър. Но аз казах и така казахме всички ние, арианите, че е било от орова, а отровата е била от самия Александър, епископ Константинополски, сатанински отровител.
10
римски презвитер, глава на христ. Секта, която не приемала отлъчените и грешниците и след покаяние
11
поддържа догмата, че Отец, Син и Свти дух не са три лица на единния бог, а три различни явления